Робърт Джордан: Господарят на хаоса

Демандред стигна черните склонове на Шайол Гул и порталът — дупка в тъканта на реалността — се стопи и изчезна. Купести сиви облаци скриваха небето като извърнато наопаки море от мудни пепеляви вълни, блъскащи се в скрития планински зъбер. Долу в пустата долина проблясваха странни светлини — бледосини и червеникави жилки, неспособни да разпръснат сумрака, загърнал източника им. Мълнии сечаха въздуха нагоре към облаците и ехтеше глух тътен. От пръснатите по склона зевове се надигаше пара и дим. Някои от тези скални цепнатини бяха широки само колкото човешка длан, други можеха да погълнат до десет души наведнъж.

Той мигом освободи Единствената сила и с изчезналата сладост си отиде остротата на сетивата, правеща всичко по-рязко и по-ясно. Липсата на сайдин го накара да се почувства празен, но тук само глупак можеше да си позволи дори да помисли, че е готов да прелее. Освен това само глупак тук можеше да пожелае да вижда, да мирише или да усеща твърде ясно.

Във времената, наричани днес Приказния век, това тук представляваше идиличен остров сред прохладно море, предпочитан от онези, които обичат пасторалната простота. Въпреки изпаренията сега студът горчиво хапеше; той не си позволи да го почувства, но по инстинкт се загърна плътно с обшитото си с кожа кадифено наметала. Дъхът му излизаше на тънка пара и въздухът веднага я засмукваше. Още неколкостотин левги на север светът бе вледенен, но в Такан-дар винаги беше сухо и пусто, макар и обгърнато от вечната зима.

Можеше да се каже, че има нещо като вода — синкав като мастило ручей, стичащ се по склона край една ковачница със сив покрив. Вътре кънтяха чукове и с всяко отекване от тесните прозорци блесваше бяла светлина. Дрипава жена се бе свила безнадеждно до грубата каменна стена на ковачницата и прегръщаше бебенце в скута си и тънко като вретено момиче, заровило лице в полите на майка си. Пленници от набег в Граничните земи, несъмнено. Но толкова малко. Мърдраалите сигурно скърцаха със зъби от яд. Мечовете им с времето се разваляха и трябваше да ги заменят с нови, макар набезите в Граничните земи да бяха прекратени.

Появи се и един от ковачите — едра тромава човекоподобна фигура, изсечена сякаш от скалите. Ковачите не бяха съвсем живи същества; ако се отведяха по-надалече от Шайол Гул, те се превръщаха на камък или прах. Нито пък бяха истински ковачи — не ковяха нищо друго освен мечовете. Този държеше с две маши острие на меч, нажежено и бледо като сняг, огрян от луната. Жив или не, ковачът предпазливо натопи блестящия метал в тъмния ручей. С каквото и подобие на живот да беше надарено съществото, то щеше да свърши, ако се докоснеше до тази вода. Когато металът бе измъкнат, беше станал мъртвешки черен. Но работата още не беше свършила. Ковачът се шмугна обратно в сивото здание и изведнъж се разнесе отчаян мъжки вик.

— Не! Не! Не!

После мъжът запищя и писъкът се разнесе до безкрай и бавно, много бавно заглъхна, сякаш пищящият бе запокитен невъобразимо далеко. Едва сега мечът бе готов.

Още един ковач се появи — може би същият, а може би друг — и повлече жената с децата. Тя най-накрая намери в себе си трошица кураж и се задърпа и задра с нокти ковача, но съществото изобщо не трепна и завлече всички вътре. Чуковете отново закънтяха, поглъщайки детския плач.

Един готов меч, един се правеше и още два оставаха. Демандред никога не беше виждал по-малко от петдесет пленници, чакащи ред да дадат лептата си на Великия властелин на Мрака. Мърдраалите сигурно наистина скърцаха със зъби.

— Шляеш се, когато си призован от Великия властелин? — Гласът прозвуча като смъкваща се гнила кожа.

Демандред се извърна бавно — как смееше един Получовек да се обръща към него с такъв тон! — но назидателните думи замряха в устата му. Не заради безокия взор на восъчнобледото лице, който внушаваше ужас у всеки човек — той отдавна го бе изкоренил от себе си, — а за друго. Всеки мърдраал беше на ръст колкото висок мъж, по-скоро змийски гъвкава имитация на мъж. Този обаче стърчеше с още една глава и рамене отгоре.

— Ще те заведа при Великия властелин — каза мърдраалът. — Аз съм Шайдар Харан. — Чудовището се обърна и закрачи нагоре по склона. Тъмният му плащ висеше неестествено неподвижен.