Робърт Джордан
Великият лов
(книга 2 от Колелото на времето)
Тази книга се посвещава на всички, които ми се притекоха на помощ, когато Бог вървеше по водата и истинското Око на Света премина над моя дом.
Робърт Джордан Чарлстън, Южна Каролина февруари, 1990 г.
„И ще се случи така, че съграденото от хорски ръце. да се разтърси, а Сянката да легне над Шарката на Века и Тъмния отново да простре ръка над човешкия свят. Жени ще заплачат и мъже ще заридаят, когато земните народи бъдат раздрани като стара дрипа. Нищо не ще остане и нищо не ще устои…
Но ще се роди един, който ще въстане срещу Сянката, ще се роди той отново, тъй както се е раждал преди и ще има да се ражда пак. Драконът ще се прероди и ще има плач и скърцане на зъби в деня на неговото прерождение. Във власеници ще облече той хората и косите с пепел ще ги накара да си посипят, и ще разруши отново света е идването си, като разкъса всички връзки, що го крепят. Като отскубнала се от вериги зора ще ни заслепи той и ще ни изгори, но ще въстане Прероденият Дракон и ще се възправи той срещу Сянката в Последната битка, и кръвта му ще ни даде Светлината. Сълзи нека да потекат, о, люде на света. Плачете за своето спасение.“
из Каретонския цикъл: Пророчествата за Дракона, според превода на Елейн Маризе-идин Алшин, Главен библиотекар в Двора на Арафел, В Годината на Милостта 231 от Новата ера, Третият век
Тихата глъч огласяше засводената зала. Мъжът, който наричаше себе си Борс, поне на това място, се усмихна презрително, но гримасата му остана прикрита зад черната копринена маска, покрила лицето му. Останалите сто лица в залага също бяха покрити. Сто маски. И сто чифта очи, мъчещи се да различат какво се крие зад тях.
На пръв поглед огромното помещение можеше да мине за дворцова зала с високите си мраморни камини и златните светилници, висящи от купола на тавана, с цветните стенописи и изкусно нашарения мозаичен под. Само на пръв поглед. Защото камините бяха студени и имаха една странна особеност. По цепениците, дебели колкото човешки крак, танцуваха пламъци, но от тях не се отделяше топлина. Стените покрай стенописите и таванът над светилниците бяха от гол, почти черен камък. Нямаше никакви прозорци, само две врати в двата края на помещението. Все едно че някой се беше погрижил да придаде на пещера вид на дворцова приемна, но без да си направи особен труд, като се изключат някои външни белези на интериора.
Къде се намираше тази зала, мъжът, който наричаше себе си Борс, не знаеше. Нито пък допускаше, че някой друг от присъстващите знае. Не искаше и да мисли къде ли точно може да се намира. Предостатъчно му беше, че е поканен. И за това не обичаше да си помисля, но на такива събирания дори и той идваше.
Той придърпа наметалото си, благодарен, че огньовете не греят — иначе щеше да му е твърде топло с черната вълна, спускаща се почти до пода. Всичките му дрехи бяха черни. Широките гънки на наметалото скриваха изгърбената му стойка, която трябваше да прикрива ръста му, и околните не можеха да разберат дали е дебел, или слаб. Не беше единственият, който се бе загърнал в цял разтег плат.
Мълчаливо огледа околните. Целият му живот бе изтъкан от търпение. Винаги когато изчакваше и наблюдаваше достатъчно дълго, другите допускаха по някоя грешка. Повечето събрани тук мъже и жени споделяха същата философия: наблюдаваха и слушаха мълчаливо този, комуто се наложеше да заговори. Някои хора не можеха да понесат изчакването и мълчанието и така се издаваха повече, отколкото предполагаха.
След гостите кръжаха слуги — стройни златокоси младежи, които поднасяха вино с поклон и мълчалива усмивка. Млади мъже и жени, всички облечени в прилепнали бели бричове и свободно падащи бели ризи. И младежите, и девойките се придвижваха със смущаваща грациозност. Всички си приличаха като огледални образи: момчетата бяха толкова чаровни, колкото красиви бяха девойките. Той се съмняваше, че е в състояние да ги различи въпреки набитото си око.
Усмихнато, облечено в бели дрехи момиче му поднесе табла с кристални бокали, пълни с вино. Взе си, без да има намерение да отпива: можеше да създаде впечатление, че проявява недоверчивост — или нещо по лошо, — а и едното, и другото на това място представляваха смъртоносна заплаха, ако откажеше, въпреки че във виното можеше да е сипано какво ли не. Несъмнено някои от околните щяха да се зарадват, ако видеха, че броят на съперниците им за власт намалява с един нещастник.
Читать дальше