Робърт Джордан - Спомен за светлина

И падна Сянката над Земята, и Светът бе раздран камък от камък. Отдръпнаха се океаните и планините бяха погълнати, а народите бидоха разпръснати по осемте краища на Света. Луната бе като кръв, а слънцето бе като пепел. Моретата възвряха и живите завидяха на мъртвите. Всичко бе разбито и всичко бе изгубено, освен спомена, и един спомен над всички, за оногова, що донесе Сянката и Разрушението на Света. И го нарекоха Дракон.

Бейрд притисна монетата между палеца и показалеца си. Беше наистина притеснително да усетиш как металът се смачква .

Отдръпна палеца си. Твърдата мед вече ясно носеше отпечатъка му, отразила колебливата светлина на факлите. Чувстваше се смразен, все едно бе изкарал цяла нощ в някое дълбоко мазе.

Стомахът му изръмжа. Отново.

Северният вятър се усили и факлите запращяха. Бейрд седеше с гръб към голяма скала недалече от центъра на военния лагер. Гладни мъже грееха ръце около огньовете и мърмореха. Други войници наблизо почнаха да редят на земята всичко от метал по себе си — мечове, токи, ризници — като лен за сушене. Сигурно се надяваха, че щом изгрее, слънцето ще върне метала в нормалното му състояние.

Бейрд смачка доскорошната монета на топче между пръстите си. „Светлината да ни опази“, помисли. „Светлина…“ Хвърли топчето на тревата, после вдигна камъните, с които работеше.

— Искам да знам какво стана тук, Карам — сопна се лорд Джарид. Джарид и съветниците му стояха наблизо пред маса с разгънати на нея карти. — Искам да знам как се приближиха толкова и искам главата на оная проклета кралица Айез Седай! — Тупна с юмрук по масата. Доскоро очите му не бяха показвали такава безумна жар. Натискът на всичко това — изгубените дажби, странните неща нощем — го променяше.

Командирската шатра лежеше смъкната на купчина. Косата на Джарид — пораснала дълга по време на изгнанието им — се вееше свободно, а лицето му бе окъпано от накъсаната светлина на факлите. Късчета суха трева бяха полепнали по наметалото му, докато бе изпълзявал от шатрата.

Слисани слуги събираха железните клинове на шатрата, които — също като всичкия метал в лагера — бяха станали меки на допир. Укрепващите пръстени се бяха разтеглили и скъсали като топъл восък.

Нощта миришеше лошо. На застояло, на стаи, в които не е влизано от години. Въздухът на една горска поляна не трябваше да мирише на стара прах. Стомахът на Бейрд отново изръмжа. Светлина, колко му се искаше да има нещо за ядене. Съсредоточи вниманието си върху работата и защрака с единия камък по другия.

Държеше камъните както старият му дедец го беше учил като момче. Усещането на камък, чукащ по камък, прогонваше глада и студа. Поне на този свят все още имаше нещо стабилно.

Лорд Джарид го погледна и се навъси. Бейрд беше един от мъжете, които бе настоял да го охраняват тази нощ.

— Ще взема главата на Елейн, Карам — каза Джарид, след като отново се обърна към капитаните си. — Тази неестествена нощ е работа на нейните вещици.

— Главата й ли? — скептично се обади Ери. — И как точно ще ти донесе някой главата й?

Лорд Джарид се обърна, както и другите около огряната от светлината на факлите маса. Ери зяпаше в небето. На рамото си носеше знака със златния глиган, връхлитащ пред червено копие. Беше знакът на личната охрана на лорд Джарид, но в гласа на Ери нямаше много почтителност.

— С какво ще й отреже главата, Джарид? Ще я отхапе със зъби ли?

При тази ужасно непокорна реплика всички се смълчаха. Бейрд спря да чука камъните. Да, приказваше се колко неуравновесен е станал Джарид. Но това?

Джарид кипна и лицето му почервеня от яд.

— Смееш да ми говориш с такъв тон? От личната ми охрана?

Ери продължаваше да оглежда пълното с облаци небе.

— Два месеца запор на заплатата — сопна се Джарид, но гласът му трепереше. — Разжалван си и те назначавам чистач на клозетите до второ нареждане. Ако пак ми заговориш, ще ти отрежа езика.