Робърт Джордан: Спомен за светлина

А през това време вятър се надигна около него, около мъжа, когото бяха наричали лорд, Преродения Дракон, крал, убиец, любим и приятел.

Вятърът се надигна високо и волно и се зарея в откритото безоблачно небе. Задуха над опустошена земя, осеяна с все още непогребани трупове. Земя, изпълнена в същото време с празненства. Задърпа клоните на дърветата, които най-сетне отново напъпваха.

На юг задуха вятърът, през гъсти лесове, над тръпнещи от мараня равнини и към земи непознати. Този вятър не беше краят. Няма край и никога няма да има край във въртенето на Колелото на Времето.

Но беше някакъв край.

И тъй стана в онези дни, както бе ставало преди и щеше да става отново, че Тъмния възлегна над земята и натежа над сърцата човешки, и всичко зелено повехна, и надеждата умря. И въззоваха хората името на Създателя, казвайки: „О, Светлина Небесна, Светлина на Света, нека Предреченият да се роди от планината, според Пророчествата, както се е раждал в минали Векове и има да се роди във Вековете бъдни. Нека Принцът на Утрото запее към земята, та всичко, що е зелено, да израсте и долините да наплодят агнета. Нека Повелителят на Зората ни закриля от Мрака и да ни защити великият меч на правдата. Нека Драконът възседне отново ветровете на Времето.“

Из „Чарал Дрианаан те Каламон, Цикълът на Дракона“

Неизвестен автор

Дойде като вятъра, като вятъра всичко докосна и като вятъра си отиде.

Из „Прероденият Дракон“

Лоиал, син на Арент, син на Халан