Робърт Джордан: Спомен за светлина

— Намерихме ги заедно — каза Флин. — Ранд го е изнесъл от Ямата. Не знаем защо лорд Дракона е поискал да спаси един от Отстъпниците, но няма значение. И него не можем да Изцерим. Умират. И двамата.

— Повикайте Мин, Елейн и Авиенда — повтори Перин. И след миг колебание попита: — Те всъщност оцеляха ли?

— Айилското момиче е пострадало лошо — отвърна Флин. — Едва докрета в лагера, с помощта на някаква ужасна на вид Айез Седай, която й беше отворила портал. Ще живее, но не знам колко добре ще може да ходи.

— Уведомете ги. Всички.

Флин кимна, а Перин излезе навън след Нинив. И видя точно каквото се надяваше да види — причината тя да излезе толкова бързо. Лан я държеше в прегръдката си. Беше целият в кръв и изглеждаше точно толкова уморен, колкото се чувстваше Перин. Спогледаха се и си кимнаха.

— Няколко Ветроловки са отворили портал оттук до Мерилор — каза му Лан. — Тъмния е затворен отново. Изпепелените земи се раззеленяват и отново може да се отварят портали.

— Благодаря ти — каза Перин. — Някой… да е чувал нещо за Файле?

— Не, ковачо. Свирачът на Рога я е видял за последно. Тя му казала да се скрие и отклонила тролоците от него. Съжалявам.

Перин кимна. Вече беше говорил с Мат и Олвер. Като че ли… беше избягвал да мисли за това, което трябваше да е станало.

„Не мисли за това — каза си. — Да не си посмял.“

Стегна се и тръгна да потърси портала, за който бе споменал Лан.

— Извинете — каза Лоиал на насядалите до палатката Деви. — Да сте виждали Матрим Каутон?

— Уускай? — подкани го една от тях със смях и вдигна кожения мях, който държеше.

— Не, не. Трябва да намеря Матрим Каутон и да взема описанието му на битката, разбирате ли. Докато е свежо. Трябва всеки да ми разкаже какво е видял и чул, за да мога да го напиша. Никога няма да има по-добър момент за това.

И искаше да види Мат и Перин освен това, призна си той. Да види, че са добре.

Толкова неща се бяха случили. Искаше да поговори с приятелите си и да се увери, че са добре. С това, което ставаше с Ранд…

Айилката му се усмихна пиянски. Лоиал въздъхна и продължи през лагера. Денят свършваше. Денят на Последната битка! Вече беше Четвъртият век, нали? Можеше ли един Век да започне посред ден? Щеше да е неудобно за календарите, нали? Но всички бяха съгласни. Ранд беше запечатал Въртела по пладне.

Продължи през лагера. Не се бяха преместили от подножието на Шайол Гул. Нинив каза, че не искала да мести Ранд. Лоиал продължи с търсенето, като надничаше от палатка в палатка. В една намери побелелия генерал Итуралд, обкръжен от четири Айез Седай.

— Вижте — говореше Итуралд. — Служил съм на кралете на Арад Доман през целия си живот. Клетви съм дал.

— Алсалам е мъртъв — каза Серин Седай. — Някой трябва да седне на трона.

— В Салдеа цари смут — добави Елсуел Седай. — Наследяването на трона е объркано, особено покрай връзките с Андор. Вие трябва да заемете трона, Родел Итуралд. И трябва да го направите бързо.

— Търговският съвет…

— Всички са мъртви или изчезнали — каза друга Айез Седай.

— Дал съм клетви…

— А какво щеше да направи вашият крал? — запита Юкири Седай. — Да остави кралството да се разпадне? Трябва да сте силен, лорд Итуралд. В такова време Арад Доман не може да остане без водач.

Лоиал се отдръпна и поклати съжалително глава. Четири Айез Седай. Итуралд щеше да бъде коронован още преди да свърши денят.

Спря отново пред главната лечебна палатка, за да провери дали някой е виждал Мат. Бяха го видели на бойното поле и разправяха, че се усмихвал и бил жив и здрав, но… е, Лоиал искаше да го види лично. Искаше да поговори с него.

Наложи се да се наведе, за да не забърше тавана с глава. Голямата за хора палатка беше мъничка според мерките на огиерите.

Ранд изглеждаше още по-зле. Лан стоеше до платнената стена. Носеше корона — съвсем простичка сребърна диадема — на мястото на хадори. Не беше странно, но това, че и Нинив носеше корона, го стъписа.

— Не е честно — прошепна Нинив. — Защо той трябва да умре, след като другият се оправя?

Изглеждаше притеснена. Очите й все още бяха зачервени, но преди беше гълчала всеки, който го споменеше, тъй че Лоиал си замълча. Хората като че ли често искаха от него да си мълчи. Странно за раса, която живееше толкова припряно.

Тя го погледна и той наведе глава.

— Лоиал — каза Нинив. — Как върви търсенето ти?

— Не добре — отвърна й той с гримаса. — Перин ме пренебрегна, а Мат не мога да го намеря.