Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Студеният нощен вятър духаше отривисто над покритата със сняг земя, по която вече три дни се избиваха хора. Въздухът щипеше, макар и да не беше толкова леден, колкото очакваше Лан за това време на годината. Все пак бе достатъчно студен, за да го прониже мразът на металната броня под дебелото палто и да не се отвява пред лицето му бялата мъгла на дъха му. Чернилката на небето едва-що започваше да изсветлява и хилядите звезди, разпиляна диамантена прах, бавно погасваха. Тлъстият лунен сърп бе надвиснал ниско и едва очертаваше със смътния си светлик силуетите на мъжете, охраняващи тъмния стан сред гората от дъбове и клен. Лагерните огньове щяха да ги издадат пред айилците. Лан беше воювал с тях много преди да започне тази война из тресавищата на Шиенар — война, въпрос на приятелски дълг. Достатъчно опасни противници бяха айилците денем. Да ги срещнеш нощем бе все едно да заложиш живота си на каприза на една хвърлена монета. Понякога, разбира се, те намираха и без огньове.

Отпуснал облечената в тежка метална ръкавица длан на дръжката на меча си, той придърпа плътно наметалото си и продължи обиколката на постовете в дълбокия до прасците сняг. Мечът беше древен, сътворен с Единствената сила преди Разрушението на света, по време на Войната със Сянката, когато Тъмния за кратко време докоснал света. Само легенди бяха останали за този Век, освен навярно онова, което можеха да знаят Айез Седай, ала здравото му острие си беше неоспорим факт. Да се прекърши не можеше и точене не му трябваше. Дръжката беше подменяна безброй пъти в течение на дълги столетия, но острието дори патина не хващаше. Някога това бе мечът на кралете на Малкиер.

Следващият часови, при когото спря, нисък набит мъж с дълго тъмно наметало, се беше облегнал на дънера на един клонест дъб и бе отпуснал глава на гърдите си. Лан го пипна леко по рамото, мъжът трепна и се изправи, и за малко не изтърва късия си рогов лък. Гуглата на наметалото му се смъкна назад и откри за миг коничния му шлем, преди той да я придърпа припряно над главата си. На смътната лунна светлина Лан не можа да различи лицето му зад решетката на лицевия предпазител, но го позна. Собственият му шлем беше без наличник, в стила на мъртвия Малкиер, увенчан със стоманен лунен полумесец над челото.

— Не бях заспал, милорд — бързо заговори мъжът. — Само се бях поотпуснал за малко. — В гласа на меднокожия доманец се долавяше притеснение, и с право. Това не беше първата му битка, нито първата война.

— Някой айилец ще те събуди, като ти пререже гърлото или забие копие в сърцето ти, Басрам — тихо му каза Лан. Хората се вслушваха повече в спокойния тон, отколкото ако им се развикаш, стига да вложиш в това спокойствие твърдост и убеденост. — Май ще е по-добре без изкушението на близкото дърво. — Въздържа се да добави, че и да не го убиеха айилците, рискуваше да го хване бялата смърт, като остане толкова дълго неподвижен. Басрам го знаеше — зимите в Арад Доман бяха почти толкова люти, колкото и в Граничните земи.

Доманецът измърмори нещо за извинение, докосна почтително шлема си, премести се на три крачки от дървото и се взря в тъмното. Размърда и стъпалата си, за да ги опази от почерняване на пръстите. Според мълвата Айез Седай предлагаха Цяра по-натам, при реката, раните и болестите се махали все едно, че никога не ги е имало, ала като се изключеше това, ампутацията беше обичайният начин да се попречи човек да изгуби пръстите си от черното гниене, а понякога — и краката. Все едно, най-добре си беше човек да избягва да се забърква с Айез Седай, освен ако не се окажеше съвсем неизбежно. Току-виж след години си разбрал, че някоя от тях те е овързала с нишките си просто в случай, че й потрябваш за нещо. Айез Седай мислеха далече напред и като че ли им беше почти все едно кого точно използват в сложните си схеми и как. Това бе една от причините Лан да ги отбягва.

Колко ли дълго щеше да продължи съживената бдителност на Басрам? Лан съжаляваше, че не може да си отговори на този въпрос, ала нямаше и смисъл да убеждава доманеца да положи повече усилие. Всички мъже, които бяха под командата му, бяха изморени до смърт. Сигурно всеки в армията, наречена с гръмкото име Великата коалиция — понякога я наричаха Велика коалиция, или Велик съюз, или още половин дузина неща, някои от които повече от унищожителни — та сигурно всеки от тази армия беше на ръба на пълното изтощение. Сняг или не, всяка битка си беше гореща работа, и уморителна. Мускулите можеха да се вкочанят от напрежение дори когато имаха възможност да се поотпуснат за малко, а през последните няколко дни бойците рядко имаха възможност да се отпуснат задълго.