Робърт Джордан - Прероденият дракон

Старческият поглед на Педрон Ниал шареше из частната му зала за аудиенции, но тъмните очи, замъглени от мисълта, не виждаха нищо. Парцаливи дрипи по стените, някогашни бойни пряпорци на врагове от неговата младост, избелели върху потъмнялата дървена облицовка, покриваща каменните стени, дебели дори и тук, в сърцевината на Крепостта на Светлината. Единственият стол в помещението — масивен, с висок гръб, почти като трон — бе също толкова невидим за него, колкото няколкото пръснати из залата масички, допълващи мебелировката. Дори загърнатият в бяло наметало с качулка мъж, коленичил с едва сдържано нетърпение върху слънчевия изгрев, инкрустиран в широките талпи на пода, се бе изпарил за миг от съзнанието на Ниал, макар че малцина биха го пренебрегнали толкова леко.

Джарет Биар бе получил време да се умие, преди да бъде доведен при Ниал, но шлемът и бронята на гърдите му бяха похабени от път и очукани от употреба. Тъмни, дълбоко хлътнали очи блестяха с трескава, нетърпелива светлина на лице, от което сякаш се бе изпарило всяко излишно късче плът. Меч не носеше — никому не бе позволено оръжие в присъствието на Ниал, — но изглеждаше настръхнал, на ръба на жестокостта, като зло куче, чакащо да охлабят синджира му.

Двата огъня в продълговатите камини от двете страни на стаята отблъскваха студа на късната зима. Всъщност стаята бе по войнишки скромна, всичко бе изработено добре, но нямаше нищо екстравагантно — като се изключи слънчевият изгрев. Мебелировката в залата за аудиенции на лорд-капитан командира на Чедата на Светлината заедно с човека, издигнал се до този ранг. Яркото слънце, инкрустирано от злато от претопени монети, се бе изтърквало и износвало от поколенията молители и бе подменяно и износвано наново. Злато достатъчно, за да се купи всякое имение из Амадиция, заедно с полагащия се благороднически сан. От десет години Ниал бе стъпвал по това злато, без да се замисля за него повече, отколкото за слънчевия изгрев, бродиран върху гърдите на бялата му туника. Златото изобщо не вълнуваше Педрон Ниал.

По някое време очите му се върнаха на масата до него, покрита с карти, разпилени писма и доклади. Три хлабаво навити на рула рисунки лежаха сред бъркотията. Той с неохота вдигна една от тях. Нямаше значение коя точно — и трите отразяваха една и съща сцена, макар изрисувана от различни ръце.

Кожата на Ниал беше тънка като изтъркан пергамент, стегната от възрастта върху тяло, което сякаш бе съставено само от кости и жили, но у него нямаше и помен от хилавост. Никой мъж не поемаше службата на Ниал, преди косата му да побелее, никой не влизаше в този кабинет, ако не се е втвърдил като камъните на Купола на Истината. При все това той внезапно си даде сметка за изпъкналите жили по ръката, държаща рисунката, даде си сметка за нуждата да се бърза. Неговото време бе на привършване. Трябваше да му стигне. Трябваше да направи така, че да стигне.

Насили се да разгъне дебелия пергамент наполовина, само колкото да види интересуващия го лик. Кредите се бяха поразмазали от носенето в дисаги, но ликът се открояваше ясно. Сивоок младеж с рижа коса. Изглеждаше висок, ала това бе трудно да се определи. Ако се изключеха косата и очите му, такъв като него можеше да се срещне във всяко градче.

— Това… това момче се е самопровъзгласило за Преродения Дракон? — промърмори Ниал.

Драконът. Името го накара да усети ледените тръпки на зимата и старостта.