Робърт Джордан - Прероденият дракон

— Възможно е — отвърна Моарейн. — Може да е бил Ишамаел. Но и той да е бил, все още са живи поне деветима от тринадесетте. Ланфеар и Самаил, и Рахвин, и… Пфу! Дори знанието, че поне някои от тези девет са на свобода, не е най-важното. — Ръката й легна върху черно-белия диск на масата. — Три от печатите са счупени. Само четири все още държат. Само четири печата стоят между Тъмния и света и сигурно дори те да са все още цели, той може по някакъв начин да докосва света. Каквато и битка да сме спечелили тук — битка ли, някаква малка схватка ли, не знам — то тя далеч не е последната.

Мат забеляза как лицата им придобиха твърдост — на Егвийн, на Нинив и на Елейн; бавно, с неохота, но и решително също така — и поклати глава. „Пусти жени! И четирите са готови да продължат с това, да продължат да преследват Черната Аджа, да се опитват да надвият Отстъпниците и проклетия Тъмен. Да, ама да не си и помислят, че този път ще тръгна да ги вадя от казана с врялата супа. Само да не си го помислят, пък да правят каквото си щат!“

Докато той се мъчеше да измисли какво да каже, едно от високите крила на вратата се отвори и в стаята влезе някаква висока жена с царствена осанка, с коронка със златен ястреб в полет над челото. Черната й коса падаше върху оголените й от роклята от фина червена коприна бели рамене. Деколтето бе изрязано дълбоко и Мат можа да види възхитителна пазва. За миг тя огледа заинтригувано Руарк с големите си тъмни очи; после ги извърна към жените на масата, хладно и властно. Като че ли изобщо не забеляза Мат.

— Не съм навикнала да ми възлагат да нося послания — обяви тя и размаха сгънат пергамент в нежната си длан.

— И коя си ти, дете? — попита Моарейн.

Младата жена изправи още повече снага — нещо, което Мат тъкмо си мислеше, че е просто невъзможно.

— Аз съм Берелайн, Първата на Майен. — Тя хвърли с презрителен жест пергамента на масата пред Моарейн и се обърна към вратата.

— Почакай, дете — рече Моарейн, разгъвайки пергамента. — Кой ти даде това? И защо го донесе, след като толкова не си навикнала да носиш послания?

— Аз… не знам. — Берелайн остана на място, обърнала лице към вратата; гласът й прозвуча озадачено. — Тя беше… впечатляваща. — Отърси глава и като че ли възвърна самочувствието си. Леко се извърна и дари Руарк с пестелива усмивка. — Ти си водачът на тези айилци, нали? Битката ви разстрои съня ми. Може би ще те поканя на вечеря. Скоро, може би. — После изгледа Моарейн през рамо. — Уведомиха ме, че Прероденият Дракон е превзел Камъка. Уведомете лорд Дракона, че Първата на Майен ще вечеря с него днес. — И тя излезе с маршова стъпка през вратата; Мат не можа да измисли по точно определение за нейната царствена, макар и еднолична процесия.

— Да ми падне тя като новачка в Кулата. — Егвийн и Елейн го изрекоха почти хорово и се спогледаха ухилени.

— Чуйте това — каза Моарейн — „Луз Терин беше мой, е мой и ще бъде мой завинаги. Оставям го под ваше попечителство, да ми го пазите, докато се завърна.“ Подписано е „Ланфеар“. — Айез Седай обърна прословутия си хладен поглед към Мат. — А ти си въобразяваше, че е свършено? Ти си тавирен, Мат. Нишка, по-значима за Шарката от повечето други, и прогласителят на Рога на Валийр. Нищо все още не е свършило за теб.

Всички го гледаха. Нинив тъжно, Егвийн така, сякаш никога досега не беше го виждала, Елейн — сякаш очакваше да се преобрази на някой друг. В очите на Руарк като че ли се четеше известно уважение, въпреки че, предвид всичко останало, Мат спокойно да можеше да мине и без това.

— Ами разбира се — каза им той. „Да ме изгори дано!“ — Да, да, разбирам. — „Чудно дали Том ще се оправи скоро за път? Време е да побегнем. Може и Перин да дойде с нас.“ — Разбира се, че можете да разчитате на мен.

А отвън неспирно ечеше:

— Драконът! Ал-Тор! Драконът! Ал-Тор! Драконът! Ал-Тор!

И бе написано, че ничия ръка освен неговата не ще владее Меча държан в Камъка. Но той го измъкна — като пламък в десницата му — и славата му прогори света. Тъй се започна. Тъй възпяваме Прераждането му. Тъй възпяваме началото.