Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Вече и последните айилци излязоха от дърветата — близо две хиляди души. Брой, който променяше всичко, или нищо. Две хиляди айилци стигаха, за да надвият хората му и пак да се справят с Емарес, освен ако с тях не беше късметът на Тъмния. За отстъпление не можеше и дума да става. Ако Емарес удареше, без наковалнята да е на мястото си, тайренците щяха да бъдат избити до крак, но ако той можеше да удържи, докато Емарес пристигне, тогава може би чукът и наковалнята щяха да натиснат. А и думата си беше дал. Все пак не смяташе да загине тук безсмислено, нито да накара хората си да го направят без нужда. Ако Емарес не се появеше навреме, когато айилците се приближаха на двеста крачки, той щеше да обърне отряда си, да го спусне от височината и да се опита да заобиколи айилците и да се свърже с тайренците. Измъкна меча от ножницата и го притисна до хълбока си. Сега той беше вече просто един меч, нищо не можеше да привлече погледа или да го отличи. И никога вече нямаше да е нещо повече от меч. Но пазеше в себе си миналото и бъдещето му. Тръбите откъм запад кънтяха почти несекващо.

Изведнъж един от айилците в челото на колоната вдигна копието си над главата и го задържа така цели три крачки. Когато го спусна, колоната спря. Цели петстотин разкрача ги отделяха от хребета, далеч извън обхвата на лъковете. Защо, в името на Светлината? Щом спряха, задната половина на колоната се обърна с лице към пътя, по който бяха дошли. Дали беше само от предпазливост? По-безопасно щеше да е да приеме, че знаеха за Емарес.

Лан извади отново далекогледа с лявата ръка и огледа айилците. Мъжете на предната линия бяха заслонили очите си и оглеждаха конниците по хребета. Стори му се безсмислено. В най-добрия случай щяха да различат тъмните фигури на фона на слънчевата светлина, може би и полумесеца на някой шлем. Но нищо повече. Айилците като че ли заговориха помежду си. Един от мъжете в челото изведнъж вдигна ръка над главата си, стиснала копие, другите около него последваха примера му. Лан свали далекогледа. Вече всички айилци гледаха напред и всички държаха копията си вдигнати високо над главите. Никога не беше виждал такова нещо.

Изведнъж копията се смъкнаха и айилците извикаха една и съща дума, която прогърмя в пространството и заглуши далечния зов на тръбите:

— _Аан’аллейн!_

Лан и Букама се спогледаха удивени. Беше Древната реч, езикът, на който се беше говорило в Легендарния век, както и през столетията преди Тролокските войни. Най-добрият превод, който можеше да хрумне на Лан, гласеше „Само един мъж“. Но какво можеше да означава това? Защо трябваше да крещят айилците това?

— Тръгват — промълви Букама. И беше прав.

Но айилците не тръгнаха към хребета. Колоната забулени айилски воини свърна на север и бързо се впусна отново в бяг, след като челото й се скри зад рида, и отново започна да възвива на изток. Лудост връз лудост. Не беше флангова маневра, не и само от едната страна.

— Може пък да се връщат към Пустошта — подвикна Каниедрин малко разочаровано. Други гласове го сгълчаха ядосано. Повечето смятаха, че айилците никога няма да се оттеглят, докато не бъдат избити до крак.

— Ще ги гоним ли? — тихо попита Букама.

Лан поклати глава.

— Ще намерим лорд Емарес и ще си поговорим — ама много учтиво — за чуковете и за наковалните.

Искаше му се да разбере също така и какво означаваха тези тръби. Денят започваше странно, а той имаше чувството, че странностите тепърва предстоят.

Въпреки огъня, който пращеше в зелената мраморна камина, в дневната на Амирлин беше толкова студено, че Моарейн потръпваше и само здраво стиснатите челюсти пречеха на зъбите й да затракат. Пречеха й, разбира се, и да се прозине — нещо крайно недопустимо, все едно дали беше спала едва половината нощ, или не. Цветните зимни гоблени по стените, с ярките пролетни сцени и градински паркове би трябвало да са покрити с ледена кора, а от изящно изваяните корнизи би трябвало да висят ледунки. Първо, камината беше в другия край на помещението и топлината й не стигаше чак дотук. Второ, високите остъклени каси на сводестите прозорци зад гърба й, отварящи се към терасата с изглед към личната градина на Амирлин, не бяха добре уплътнени и пропускаха студа. Духнеше ли вятърът отвън по-силно, леденият му лъх я срязваше в гърба, промушвайки се чак под дебелата вълнена рокля. На същото бе подложена и най-близката й дружка, но макар Сюан да беше тайренка, нямаше да си позволи да покаже, че й е студено, дори да замръзнеше до смърт. В Слънчевия палат в Кайриен, където най-вече бе отраснала Моарейн, често беше студено зиме, но все пак там тя не беше принуждавана да стои на течение. Мразът се промъкваше и през мраморните плочи на пода, през изпъстрения с цветя иллиански килим, както й през чехличките на Моарейн. Златният пръстен с Великата змия на лявата й ръка, змията, захапала опашката си, която символизираше вечността и кръговрата, както и вечната обвързаност с Кулата, стоеше на пръста й като ледена бучка. Но кажеше ли Амирлин на една Посветена да чака и да не й досажда, Посветената заставаше точно където й покаже Амирлин и се стараеше да не я забележат, че трепери. Всъщност по-лошото от студа бе миризмата на лютив дим, която не можеха да разсеят и най-силните течения. Дим не от градските комини, а от горящите села около Тар Валон.