Робърт Джордан - Нова пролет (Прелюдия 1 към Колелото на времето)

Трябваше да се съсредоточи върху студа, а това й спести тормозенето около дима. И битката. Небето зад прозорците вече бе придобило сивия оттенък на ранното утро. Скоро боевете щяха да започнат отново, стига да не бяха започнали вече. Искаше да знае как върви битката. Имаше право да го знае. Чичо й беше започнал тази война. Разбира се, тя не можеше да оправдае ни най-малко айилците за разрухата, която бяха донесли на Кайриен, на града, както и на цялата страна, но знаеше къде се крие главната вина. Само че откакто дойдоха айилците, на Посветените им се забрани да напускат границите на Кулата, също толкова строго, колкото и на новачките. Светът извън крепостните й стени все едно беше престанал да съществува.

Редовно пристигаха донесения от Азил Марийд, Старшия капитан на Гвардията на Кулата, но не оповестяваха съдържанието им пред никого, освен на Сестрите, и то не винаги и всичко. На въпросите за боевете, отправяни към Айез Седай, се отвръщаше с препоръки да се съсредоточиш върху учебните си занимания. Сякаш най-голямото сражение, водено от времето на Артур Ястребовото крило, и то току под носа й, беше някаква си разсейваща дреболия! Моарейн съзнаваше, че е невъзможно да се намеси в събитията по някакъв сериозен начин — всъщност по никакъв начин, — но й се искаше все пак поне да знае какво става. Сигурно беше нелогично, но пък тя никога не беше мислила, че ще се включи към Бялата Аджа, след като придобие шала.

Двете жени в копринени рокли в оттенъци на синьото, седнали една срещу друга до писалищната масичка в единия край на помещението, с нищо не показваха, че забелязват дима или студа, въпреки че бяха почти толкова далече от камината, колкото и тя. Те, разбира се, бяха Айез Седай, с лишените от възраст лица, а колкото до дима, бяха виждали последствията от повече битки, отколкото който и да било пълководец. Щяха да си останат самото въплъщение на спокойствието дори пред очите им да горяха хиляда селяни. Никоя не ставаше Айез Седай, без да се е научила да владее при необходимост чувствата си, вътрешно, както и външно. Тамра и Гитара не изглеждаха уморени, въпреки че бяха подремвали съвсем за малко, откакто започнаха боевете. Тъкмо затова разполагаха с прислужващи Посветени през цялата нощ, в случай че се наложи да им се свърши някаква работа или да бъде повикана някоя Сестра при тях. А колкото до студа — нито студеното, нито топлото не влияеше на Сестрите така, както на други хора. Те винаги изглеждаха незасегнати и от студ, и от пек. Моарейн се мъчеше да отгадае как точно го правят; всяка Посветена рано или късно се опитваше да го разбере. Ала както и да го правеха, не включваше Единствената сила, иначе тя щеше да види сплитовете, или да ги усети поне.

Тамра беше нещо много повече от обикновена Айез Седай. Тя беше Амирлинския трон, повелителната на всички Айез Седай. Издигната беше от Синята, но разбира се, епитрахилът, диплещ се на раменете й, бе нашарен с цветовете на седемте Аджи в знак, че Амирлин е на всички Аджи и на нито една. През дългата история на Кулата някои Амирлинки бяха възприемали това по-буквално от други. Полите на Тамра бяха нашарени с всичките седем цвята, макар това да не се изискваше. Никоя Аджа не можеше да се почувства облагодетелствана или пренебрегната от нея. Извън Кулата, когато Тамра Оспеня заговореше, я слушаха крале и кралици, все едно дали си имаха за съветнички Айез Седай, или мразеха Бялата кула. Тъкмо в това се изразяваше властта на Амирлинския трон. Можеха да не приемат съвета й или да не се подчинят на указанията й, но я слушаха, и то много чинно. Дори Върховните лордове на Тийр и лорд Капитан-командирът на Чедата на Светлината правеха поне това. Дългата й коса, прошарена тук-там със сиво и прибрана в обсипана със скъпоценни камъни мрежичка, обрамчваше скулесто волево лице. Обикновено се налагаше над владетели, но не злоупотребяваше с властта си, нито я прилагаше безцеремонно, било извън Кулата, било вътре. Тамра беше честна и справедлива, което не винаги е едно и също, а често беше и добра. Моарейн й се възхищаваше дълбоко.

Другата жена, Пазителката на Хрониките на Тамра, бе нещо съвсем различно. Може би втората по власт жена в Кулата и със сигурност най-малкото равна по сан със Заседателките, Гитара Морозо беше винаги справедлива и обикновено честна, но доброта като че ли никога не й хрумваше. Труфеше се освен това толкова пищно, че човек спокойно можеше да я вземе за Зелена или Жълта. Висока и с едва ли не сластна фигура, тя носеше масивно колие с огнекапки, обеци с рубини, големи колкото гълъбови яйца, и три пръстена с драгоценни камъни към пръстена й с Великата змия. Роклята й беше по-тъмносиня от тази на Тамра и обшита с брокат, а шарфът на Пазителката на раменете й — син, тъй като тя също беше издигната от Сините — беше толкова широк, че можеше да мине за шал. Моарейн беше чувала, че Гитара продължава да се смята за Синя, което щеше да е стъписващо, ако беше вярно. Ширината на шарфа й определено говореше в полза на тези клюки; но това все пак си бе въпрос на личен избор.