Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

„И това ще споходи племето човешко в дните, когато тръгне Тъмният лов: дясната ръка ще се заблуди, а лявата ще затрепери. И ще възлязат людете на кръстопътища по здрач. И всичко що е, било е и ще бъде, ще се крепи върха на меча, когато се сберат ветрищата на Сянката.“

Родел Итуралд мразеше изчакването, макар много добре да знаеше, че това е основата на войнишкия занаят. Да изчакаш следващата битка, да изчакаш противника да се задвижи, да допусне грешка. Наблюдаваше зимния лес неподвижен, като дърветата. Слънцето се бе издигнало наполовина до най-високата си точка, но не топлеше. Дъхът му се сбираше на бяла пара пред лицето и заскрежаваше грижливо подстриганите мустаци и обшивката на качулката от черна лисича кожа. Радваше се, че поне е окачил шлема на седлото. Металният нагръдник задържаше студа и го излъчваше през палтото и всичките пластове вълна, коприна и лен отдолу. Дори седлото на Стрела беше студено на допир, сякаш белият кон бе от замръзнало мляко. Шлемът само щеше да размъти мозъка му.

В Арад Доман зимата беше настъпила късно, много късно, но отмъстително. От летния пек, задържал се неестествено дълго през есента, до разгара на зимата — за по-малко от месец. Листата, оцелели от лятната суша, бяха замръзнали преди да успеят да сменят цвета си и сега лъщяха на утринното слънце като странни, покрити с лед смарагди. Конете на двайсетимата ратници около него тъпчеха с копита в дълбокия до коляно сняг. Ездата дотук бе дълга, а ги чакаше още път, според това дали този ден щеше да свърши добре, или зле. На север се трупаха тъмни облаци. И без своя времегадател можеше да се досети, че още преди да се мръкне температурата ще падне рязко. Дотогава трябваше да намерят подслон.

— Не е такъв студ като по-миналата зима, а, милорд? — кротко подхвърли Джаалам. Високият млад офицер умееше да чете мислите на Итуралд, а гласът му беше леко креслив, тъй че да го чуят останалите. — Все пак смятам, че някои си мечтаят сега за греяно винце. Не и нашите мъжаги, разбира се. Страшни въздържатели са. Бас слагам, че всички пият само чай. Студен чай. Ако имаха малко брезови клонки, всички щяха да се съблекат и да си направят снежна баня.

— Засега ще трябва да останат облечени — отвърна сухо Итуралд, — но ако извадят късмет, довечера може да пийнат малко чай. — Това предизвика тих кикот. Много тих. Беше подбрал хората си грижливо и всички знаеха какво значи да вдигнеш шум в неподходящ момент.

Той самият щеше да мине с една димяща чаша вино с люти подправки — без чай. Търговците отдавна не носеха чай в Арад Доман. От много време нито един търговец не дръзваше да пристъпи по-далече от границата със Салдеа. Когато последните вести от външния свят стигаха до него, бяха станали баяти като едномесечен хляб. Стига да не бяха празна мълва. Ако Бялата кула наистина се беше разцепила, или мъжете, можещи да преливат, бяха привикани в Кемлин… какво пък, светът щеше да се оправи и без Родел Итуралд, докато Арад Доман не стане отново цяла. Целостта на Арад Доман засега беше повече от достатъчен проблем за всеки здравомислещ човек.

Той премисли отново заповедите, които бе разпратил с най-бързите си ездачи до всеки благородник, останал верен на краля. Колкото и да ги разделяха стари кръвни вражди, това поне ги обединяваше. Щяха да сберат войските си и да тръгнат, щом стигнеха до тях заповедите на Вълка; поне докато той разчиташе на кралското благоволение. Щяха дори да се изпокрият в планините и да чакат заповедта му. O, щяха да нервничат, а някои щяха да го проклинат, но щяха да се подчинят. Знаеха те, че Вълка печели битки. Нещо повече — знаеха, че печели войни. Вълчето, така го наричаха, когато мислеха, че не може да ги чуе, а на него му беше все едно дали обръщат внимание на ръста му — е, почти все едно — стига да тръгват, когато той каже.

Скоро щяха да препуснат здраво, за да поставят капана, който нямаше да щракне няколко месеца.