Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Итуралд свали металните ръкавици, затъкна ги в колана си и докато се изкачваше по стъпалата с Джаалам, заоправя дантелените маншети. Отъпканият сняг вече отново замръзваше и пращеше под ботушите му. Итуралд се стараеше да гледа само право напред. Трябваше да изглежда съвсем уверен, все едно че не съществува никаква възможност събитието да протече другояче, освен по начина, който очакваше. Увереността бе един от ключовете към победа. Другата страна да вярва, че си уверен, понякога бе почти толкова добро, колкото наистина да си уверен. На последното стъпало Джаалам дръпна едното крило на високата резбована врата за позлатената халка и го отвори. Итуралд пипна с пръст черната кадифена звездичка, която си бе залепил за украса — страните му бяха твърде премръзнали, за да я усети — преди да пристъпи вътре. Точно толкова самоуверен, колкото щеше да бъде на дворцово празненство.

В сводестото преддверие беше леденостудено като навън. Дъхът им оставаше във въздуха на мъгливи валма. Неосветено, помещението изглеждаше потънало в сумрак. Подът представляваше многоцветна мозайка с фигури на ловци и дивеч, плочките бяха изкъртени на места, сякаш по тях бяха влачили или изтървавали огромни тежести. Освен единствения прекатурен плинт, крепял някога голяма ваза или малка статуя, преддверието беше голо и пусто. Онова, което слугите не бяха отнесли при бягството си, отдавна беше оплячкосано от разбойници. Чакаше ги сам мъж, с побеляла коса и по-измършавял, отколкото Итуралд го помнеше от последното им виждане. Бронята му беше очукана и обицата му беше проста златна халка, но дантелата му беше безукорна, а искрящата червена четвърт луна до лявото му око щеше да се приеме добре в дворцовите среди — в по-добри времена, разбира се.

— В името на Светлината, бъдете добре дошли под Бялата лента, лорд Итуралд — поздрави мъжът официално, с лек поклон.

— В името на Светлината, идвам под Бялата лента, лорд Шимрон — отвърна Итуралд, на свой ред проявявайки дворцовата си изисканост. Шимрон навремето беше един от най-доверените съветници на Алсалам. Поне докато не се присъедини към Вречените в Дракона. Сега заемаше висок ранг в съветите им. — Ратникът с мен е Джаалам Нишур, обвързан с честта си към Дома Итуралд, както и всички, които идват с мен.

Преди Родел не бе съществувал никакъв Дом Итуралд, но Шимрон се отзова на поклона на Джалаал с ръка на сърцето.

— Чест за чест. Ще ме придружите ли, лорд Итуралд?

Огромните врати към балната зала бяха изтръгнати от пантите, въпреки че Итуралд трудно можеше да си представи как разбойниците са плячкосали и тях. Беше останала висока заострена арка, достатъчно широка, за да минат десет души в редица. Вътре в овалната зала без прозорци със сенките се бореха петдесетина фенера с всевъзможни размери и форма — светлината им едва стигаше до куполестия таван. Разделени от широкото пространство, покрай двете изрисувани стени стояха две групи мъже, и макар Бялата лента да ги беше склонила да оставят шлемовете си, всички те, малко над двеста души, бяха в доспехи и явно никой не беше зарязал меча си. От едната страна стояха доманските благородници, могъщи колкото Шимрон — Раджаби, Вакеда, Анкаер — всеки обкръжен от по-дребни лордове, васално простолюдие или по-малки групички от по двама-трима, в много от които нямаше нито един благородник. Вречените в Дракона си имаха съвети, но не и командири. Все пак всеки от тези мъже беше по своему водач, някои брояха следовниците си със стотици, други — с хиляди. Явно никой от тях не се чувстваше особено щастлив от това, че е тук, а един-двама мятаха гневни погледи към петдесетимата-шейсетима тарабонци, струпали се в плътна маса от другата страна: те гледаха също толкова навъсено. Можеше и да са Вречени в Дракона, но доманците и тарабонците много-много не се обичаха. Итуралд обаче едва не се усмихна, като видя чужденците. Не беше посмял да се надява, че ще дойдат толкова много.

— Лорд Родел Итуралд идва под Бялата лента. — Гласът на Шимрон прокънтя през сенките, мятани от фенерите. — Нека всеки, който би помислил за насилие, да потърси в сърцето си и да прецени душата си. — С това формалностите приключиха.

— Защо лорд Итуралд предлага Бялата лента? — запита Вакеда, стиснал с едната си ръка дръжката на дългия си меч, другата бе свита в юмрук на хълбока. Не беше висок мъж, въпреки че надвишаваше малко Итуралд на ръст, но беше толкова надут, все едно самият той държи трона. Преди време жените го бяха смятали за хубавец. Сега един вързан косо черен шал скриваше дупката на липсващото му дясно око, а петънцето му за красота беше черна глава на стрела, сочеща към широкия белег, минаващ от бузата му нагоре през челото. — Да не би да е решил да се присъедини към нас? Или да ни покани да се предадем? Всички знаят, че Вълка е колкото смел, толкова и коварен. Той толкова ли е смел? — Мъжете от неговата страна на залата забръмчаха — отчасти смях, отчасти гняв.