Робърт Джордан: Кръстопътища по здрач

Не му беше лесно да не затаи дъх. Всички присъстващи мълчаха. Просто ги усещаше как и какво мислят. Вълка имаше план. Сеанчанците имаха оковани Айез Седай и летящи зверове, и Светлината само знаеше още какво. Но Вълка имаше план. Сеанчанците. Вълка.

— Ако изобщо някой смъртен е способен да ги надвие — отрони най-сетне Шимрон, — то това сте вие, лорд Итуралд. Тъй че аз ще се закълна.

— И аз се заклевам! — ревна Раджаби. — Ще ги подгоним в океана, откъдето дойдоха! — Не само вратът, и нравът му беше бичи.

За изумление на Итуралд Вакеда изригна съгласието си с не по-малък ентусиазъм, а след него гръмна буря от гласове: всички викаха, че ще се отзоват на кралската клетва, че ще смажат сеанчанците, някои — дори че са готови да последват Вълка чак до Ямата на ориста. Дотук добре, но това все още не беше всичко, за което бе дошъл Итуралд.

— Ако каните нас да се бием за Арад Доман — изрева един глас над останалите, — тогава попитайте нас! — Мъжете, които досега изричаха гръмко клетвите си, замърмориха сърдито, чуха се и едва сдържани ругатни.

Скрил задоволството си зад маска на невъзмутимост, Итуралд се обърна към говорещия от другата страна на залата. Тарабонецът беше жилав мъж, с остър нос, който надигаше булото му като шатра. Погледът му обаче беше твърд и проницателен. Някои от останалите тарабонци се навъсиха, сякаш недоволни от това, че е проговорил, и по това можеше да се съди, че и те като доманците си нямат водач; но все пак мъжът беше проговорил. Итуралд бе очаквал клетвите, които току-що получи, но не те бяха нужни за плана му. Важни бяха тарабонците. С тях поне вероятността планът да подейства се усилваше стократно. Обърна се учтиво към мъжа и се поклони.

— Предлагам ви възможността да се сражавате за Тарабон, милорд. Айилците предизвикват сериозни безредици из Равнината — така разправят бежанците. Кажете ми, може ли една малка чета от хората ви — стотина, може би двеста души — да прекоси Равнината при този хаос и да навлезе в Тарабон, ако броните на бойците са нашарени на ивици като на тези, които служат на сеанчанците?

Изглеждаше невъзможно лицето на тарабонеца да се стегне повече, но то се стегна и този път бе ред на хората от неговата страна на залата да замърморят ядосано и да засипят ругатни. До тях на север бяха стигнали достатъчно вести, за да знаят, че кралят и панархесата са отстъпили троновете си на сеанчанците и са се заклели във васална вярност на някаква императрица отвъд Аритския океан. Едва ли им харесваше да им се напомня колко много от съотечествениците им служат сега на тази императрица. Повечето „сеанчанци“ на Равнината на Алмот всъщност бяха тарабонци.

— Че каква полза ще има от една малка чета? — презрително изръмжа жилавият мъж.

— Не голяма — отвърна Итуралд. — Но ако такива чети са петдесет? Или сто? — По всичко личеше, че тези тарабонци можеха да разполагат с толкова хора. — Ако всички те ударят в един и същи ден, из цял Тарабон? Аз лично бих тръгнал с тях, с толкова мъже, колкото успея да снаряжа в тарабонски доспехи. Просто за да сте сигурни, че това не е някаква хитрина, целяща да се отървем от вас.

Доманците зад него запротестираха шумно. Най-шумен беше Вакеда, да не повярва човек! Това с Вълчия план — добре, но искаха да ги предвожда самият Вълк. Повечето тарабонци заспориха — дали толкова много хора могат да прекосят равнината, без да бъдат забелязани, макар и на малки чети, и каква полза изобщо ще има от тях в Тарабон на толкова малки чети, и дали ще са готови да носят броня с ивиците на Сеанчан. Тарабонците спореха със също толкова охота като салдейците, и не по-малко разгорещено. Не и мъжът с острия нос обаче. Той срещна погледа на Итуралд, без да извръща очи. После кимна леко. Трудно беше да се разбере зад тия гъсти мустаци, но на Итуралд му се стори, че се усмихва.

Последната тежест се смъкна от раменете на Итуралд. Човекът нямаше да даде съгласието си, докато останалите спорят, ако не беше повече водач, отколкото изглеждаше. Останалите щяха да се присъединят, разбира се. Беше сигурен. Щяха да препуснат на юг с него, в самите недра на онова, което сеанчанците смятаха вече за свое, и да им ударят силен шамар. След това тарабонците, разбира се, щяха да поискат да останат и да продължат борбата в отечеството си. Друго не можеше да очаква. Което щеше да го остави — с неколцината хиляди души, които успееше да вземе със себе си — да бъде подгонен отново на север, през цялата Равнина на Алмот. И ако Светлината дадеше — да го подгонят с бяс.