Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

В далечината отекна крясък на снежна сойка, повтори и потрети. Итуралд сви ръце пред устата си и повтори трите пронизителни крясъка. След няколко мига от дърветата се появи рунтав светлокафяв кон; ездачът бе загърнат в бяло наметало с черни ивици. Ако стояха неподвижно, мъжът и конят трудно щяха да се забележат между дърветата. Конникът спря до Итуралд. Набит мъж, въоръжен само с меч с късо острие; лъкът и колчанът му бяха окачени на седлото.

— Май всички са дошли, милорд — рече той с неизменно дрезгавия си глас и смъкна гуглата от главата си. Някой се бе опитал да обеси Донджел на младини, но причината за това беше забравена с годините. Това, което бе останало от косата му, беше стоманеносиво. Тъмната кожена кръпка, покриваща кухината на дясното му око, беше останка от друга младежка лудория. Но едноок или не, той беше най-добрият съгледвач, който Итуралд бе виждал. — Повечето, във всеки случай — продължи той. — Поставят около заслона два кръга часови. Човек може да ги види от цяла миля, но никой не може да ги приближи, без в заслона да са чули навреме, за да се измъкнат. Ако се съди по дирите, не са взели повече хора, отколкото им казахте, един-двама повече най-много. Разбира се — сухо добави той, — в бройката ги надвишавате доста.

Итуралд кимна. Беше предложил Бялата лента и хората, с които му предстоеше да се срещне, се бяха съгласили. Три дни, в които хората се вричаха под Светлината, в душите и в надеждата си за спасение, да не изваждат оръжие един срещу друг и да не проливат кръв. В тази война обаче Бялата лента не беше изпробвана, пък и напоследък някои хора имаха странни представи в кое точно се крие спасението. Ония, които се наричаха „Вречени в Дракона“ например. Винаги го бяха наричали „комарджия“, въпреки че не беше. Номерът му бе в това да знае какви рискове може да поеме. А понякога — да знае кои трябва да поеме.

Той извади от ботуша си малък пакет, ушит в промазана коприна, и го подаде на Донджел.

— Ако до два дни не стигна до брод Къроун, занеси това на жена ми.

Съгледвачът пъхна пакета под наметалото си, опря два пръста до челото си и обърна коня на запад. Итуралд му беше давал такива пакети и преди, обикновено в навечерието на някоя битка. Светлината да дадеше дано на Тамсин да не й се наложи да отвори пакета точно този път. Щеше да тръгне веднага — беше му го казала. Смешна работа, първият случай, в който живият да подгони мъртвия.

— Джаалам — рече Итуралд, — я да видим какво ни чака в ловния заслон на лейди Осана. — Пришпори Стрела и останалите поеха след него.

Докато яздеха, слънцето стигна връхната си точка и започна да преваля. Тъмните облаци на север се снишиха и студът захапа по-силно. Звук не се чуваше, освен пращенето от копитата, кършещи снежната кора. Лесът изглеждаше пуст, сякаш освен тях нямаше никого. Итуралд не виждаше нито един от часовоите, за които му бе споменал Донджел. Мнението на този човек какво може да се види от една миля доста се различаваше от това на повечето хора. Щяха да го чакат, разбира се. И да наблюдават да не би след него да иде войска, с Бялата лента или без нея. Доста от тях сигурно си имаха съвсем основателни причини да набучат Родел Итуралд със стрелите си. Един лорд можеше да се врече в Бялата лента за хората си, но дали всички те щяха да се чувстват обвързани? Понякога съществуваха рискове, които човек просто трябваше да поеме.

Някъде по пладне така нареченият „ловен заслон“ на Осана изведнъж изникна от дърветата — грамада от бели кули и тънки изострени куполи, които щяха да изглеждат съвсем на място сред дворците в самия Бандар Еваан. Ловуванията й винаги бяха предназначени за властни хора, трофеите й бяха многобройни и забележителни, въпреки сравнителната й младост, а „лововете“, които се бяха вихрили тук, щяха да накарат мнозина да повдигнат вежда дори в столицата. Сега имението изглеждаше запуснато. Строшени прозорци зееха като уста с разядени зъби. Нито светлина, нито движение се мяркаше зад тях. Снегът, покриващ разчистения терен около имението обаче, беше добре отъпкан от коне. Пищно резбованите, обковани с месинг порти към главния двор бяха отворени и Итуралд влезе през тях, без да забавя, следван от хората си. Конските копита зачаткаха по каменната настилка, снегът по която бе станал на киша.

Не излязоха слуги да го поздравят. Не че беше очаквал. Осана бе изчезнала в самото начало на бедите, разтърсили Арад Доман, както куче разтърсва плъх, и слугите й набързо се бяха изнесли по други нейни имения, за да заемат каквито места намерят. В тия времена хората, останали без господари, гладуваха или ставаха разбойници. Или Вречени в Дракона. Щом слезе пред широкото мраморно стълбище в края на двора, той връчи юздите на Стрела на един от ратниците си, а Джаалам се разпореди бойците да се прислонят кой където намери място за себе си и животните. Те изгледаха под око мраморните тераси и широките прозорци, обкръжаващи двора, и се задвижиха все едно, че всеки момент очакваха стрела на арбалет да се забие между плешките им. Едно от крилата на вратата на конюшнята зееше леко открехнато, но въпреки студа те се разделиха по ъглите на двора, свити с конете, за да могат да наблюдават във всички посоки. Случеше ли се най-лошото, неколцина от тях сигурно щяха да успеят да се измъкнат.