Робърт Джордан: Кръстопътища по здрач

Той отвърна на усмивката на тарабонеца, доколкото беше усмивка. С малко късмет, побеснелите пълководци нямаше да разберат накъде ги е повел, преди да е станало много късно. А ако разберяха… Какво пък, имаше си и друг план.

Загърнат плътно в наметалото си, Еамон Валда газеше през снега между дърветата. Студен и неспиращ, вятърът въздишаше между отрупаните със сняг клони, измамно кротък звук сред влажносивата светлина. Режеше през дебелата вълна като през тънък тюл и смразяваше до кости. Лагерът, проснал се из леса, бе някак твърде стаен. Движението осигуряваше поне малко топлина, но в този студ мъжете стояха свити един до друг, освен ако не ги принудиш да се раздвижат.

Той изведнъж се спря и сбърчи нос от смрадливата, задавяща воня, ударила сякаш от двайсет купчини изпражнения, гъмжащи от личинки. Не се задави, само се намръщи. На лагера му липсваше редът, на който винаги беше държал. Палатките бяха пръснати безразборно под дърветата с по-дебели клони, конете — навързани на групи, вместо по изрядно изпънати коневръзи. А немарливостта винаги води до мръсотия. Оставиш ли ги без надзор, мъжете заравяха конската тор с няколко лопати пръст, за да се свърши работата по-бързо, и изкопаваха нужниците там, където щеше да е по-близо за ходене в студа. Всеки негов офицер, който позволеше това, щеше да престане да бъде офицер и да се научи как се борави с лопата.

Тъкмо оглеждаше лагера за източника на смрадта, когато миризмата изведнъж изчезна. Вятърът не беше променил посоката си; вонята просто изчезна. Стъписа се само за миг. Продължи по пътя си и се навъси още повече. Вонята все пак беше дошла отнякъде. Щеше да издири ония, които са си въобразили, че дисциплината е разхлабена, и да ги накаже за назидание. Точно сега дисциплината трябваше да е здрава, по-здрава от всякога.

В края на една широка поляна спря отново. Снегът по поляната беше гладък и без следи, въпреки скрития наоколо стан. Застанал между дърветата, той огледа небето. Понесените от вятъра сиви облаци скриваха обедното слънце. Някакво смътно движение горе го накара да затаи дъх преди да разбере, че е просто птица, сигурно наплашена от ястреби и кръжаща ниско. Изсмя се с горчивина. По-малко от месец беше изтекъл, откакто прокълнатите от Светлината сеанчанци бяха глътнали Амадор и Крепостта на Светлината на една невероятна глътка, но той бе придобил нови инстинкти. Умните се учат, докато глупците…

Ейлрон се беше оказал глупак, глупак, надут до пръсване от стари приказки за слава, още по-ярки с възрастта, както и от нови надежди за спечелване на истинска власт към фалшивата корона. Отказа да види реалността пред очите си и в резултат — ето ти го „Погрома на Ейлрон“. Валда беше чувал да го наричат „Битката за Джерамел“, но само от жалката шепа амадицийски благородници, измъкнали се като пребити добичета и продължаващи глупаво да се опитват да придадат на събитията прилично лице. Чудно, как ли го бе наричал самият Ейлрон, когато дресираните вещици на Сеанчан бяха почнали да раздират стройните му редици на кървави дрипи. Все още можеше да си представи всичко това — земята, превърнала се в огнени фонтани. В сънищата си го виждаше. Е, Ейлрон беше мъртъв, посечен, докато се бе опитвал да избяга от бойното поле, и главата му — изложена за показ на тарабонска пика. Уместна смърт за един глупак. Той, от друга страна, разполагаше с над девет хиляди Чеда, сбрани около него. Във времена като тези човек с ясен поглед можеше да постигне доста с това.

От другата страна на поляната, малко навътре между дърветата, се намираше грубата схлупена къщурка на някакъв въглищар — една стая с поникнали в дупките между камъните покафявели от зимата треволяци. По всичко личеше, че човекът е заминал отдавна: части от сламения покрив бяха хлътнали опасно, а онова, което бе покривало тесните прозорци, отдавна го нямаше, заменено сега с черни одеяла. Пред изметнатата дървена врата стояха двама стражи, едри мъже с червената овчарска гега зад слънчевия изгрев на плащовете. Бяха метнали оръжията си на гръб и тъпчеха на място заради студа. Ако Валда беше враг, никой от двамата нямаше да може да посегне навреме за меча си, за да го спре. Разпитвачите обичаха да вършат работата си на закрито.

Лицата им все едно бяха изсечени от камък, докато го гледаха как приближава. Поздравиха го с много бегло кимване. Какви ти там почести за човек без овчарската гега, па било той и лорд-капитан командирът на Чедата? Единият дори отвори уста, сякаш се канеше да го попита с каква цел е дошъл, но Валда ги подмина и бутна грубата дървена врата. Поне не се опитаха да го спрат. Щеше да ги убие на място.