Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

— Милорд върховен инквизитор — обяви той почтително. — Съветът на Помазаните.

Валда зачака. Дали старият глупак щеше да е също толкова упорит и с десетимата оцелели лорд-капитани отвън, готови да тръгнат? Стореното — сторено. Каквото трябваше, щеше да се направи.

— Ако това доведе до събарянето на Бялата кула — заяви Асунава, — ще съм доволен. Засега. Ще дойда на съвета.

Валда се усмихна с присвити устни.

— Тогава и аз съм доволен. Ще се погрижим вещиците да се сринат. — Разбира се, че щеше да се погрижи. — Съветвам ви да приготвите коня си. До вечерта ни чака дълъг път.

А дали Асунава щеше да се погрижи, беше друг въпрос.

Габрел обичаше ездата през зимния лес с Логаин и Товейн. Винаги ги оставяше да продължат по-бавно отзад, уж за да останат насаме, стига да не се мотаят много. Двете Айез Седай обаче рядко си говореха, освен за най-необходимото, дори когато наистина останеха насаме. Изобщо не бяха приятелки. Всъщност на Габрел често й се искаше Товейн да помоли да я оставят, когато Логаин предложеше тези излизания. Щеше да е много приятно наистина да е сама.

Стиснала юздите в едната си ръка в зелена ръкавица и прихванала краищата на наметалото, обшито с лисича кожа, с другата, тя се остави на студа да я докосне съвсем леко, само заради живината, която й носеше. Снегът не беше дълбок, ала утринният въздух щипеше. Тъмносивите облаци предвещаваха, че скоро ще завали. Високо над главата й прелетя някаква птица с дълги криле. Орел навярно — не познаваше птиците добре. Растенията и минералите си стоят на място, докато ги проучваш, както и книгите и ръкописите, макар че последните могат да се разсипят между пръстите ти, ако са достатъчно стари. Все едно, едва можеше да различи птицата от толкова далече, но орел подхождаше на пейзажа. Обкръжаваше ги гориста местност, ниски и гъсти горички, пръснати между по-едри и по-редки стари дървета. Големите дъбове и високите смърчове и ели бяха затулили и убили повечето ниска растителност, макар че тук-там бяха останали жилави къпинаци, в очакване на все още далечната пролет, прилепили се към някой балван или нисък сив каменен овраг. Тя грижливо запазваше пейзажа в ума си — като при упражнение на новачка, студен и пуст.

Докато нямаше никой освен тях двамата, почти можеше да си въобрази, че е някъде другаде, а не при Черната кула. Ужасното име дойде в ума й някак твърде лесно. Нещо толкова реално, колкото и Бялата кула, и вече не беше „така наречената“ за всеки, който можеше да обходи с очи големите каменни казарми, приютили стотици обучаващи се мъже, както и селото, израснало около тях. Беше живяла в това село почти две недели, но все още не беше зърнала някои части от Черната кула. Теренът й покриваше мили, обкръжен от основи на стена от черен камък. Все пак тук в леса почти можеше да забрави това.

Почти. Ако се изключеше онзи възел от усещания и чувства, същината на Логаин Аблар, който непрекъснато си стоеше в най-задното кътче на ума й, онова постоянно чувство на сдържано безпокойство, на мускули, винаги на ръба на напрягането. Така навярно се чувстваше вълк, тръгнал на лов. Или лъв, може би. Главата му непрекъснато се движеше; дори тук той оглеждаше околността, сякаш очакваше да го нападнат.

Никога не беше имала Стражник — ненужен каприз за Кафявите; някой нает слуга можеше да свърши всичко, от което имаше нужда — и затова й се струваше непривично да е не само в единия край на връзка, но и на лошия край, тъй да се каже. Че и много по-лошо от това да си откъм лошия край; тази връзка изискваше от нея да се подчинява, а пък тя никак не търпеше забрани. Тъй че всъщност изобщо не беше като връзката със Стражник. Сестрите не принуждаваха Стражниците си към покорство. Е, във всеки случай не много често. И освен това Сестрите не бяха обвързвали от столетия мъже против волята им. Все пак това й предлагаше вдъхновяваща тема за изследване. Беше се трудила над тълкуването на това, което изпитва. Понякога сякаш почти беше в състояние да чете мислите му. В други случаи бе все едно да се луташ без светилник в някоя мина. Допускаше, че ще се опитва да проучва дори ако проснеха врата й на дръвника на палача. А си беше точно това, до голяма степен. Той я усещаше също толкова добре, колкото тя него.

Не биваше никога да го забравя. Някои ашамани може би вярваха, че Айез Седай са се примирили с пленничеството си, но само глупак щеше да помисли, че петдесетте и една обвързани насила Сестри до една ще се поддадат на пълно примирение, а Логаин не беше глупак. Освен това знаеше, че са изпратени, за да унищожат Черната кула. И все пак, ако заподозреше, че все още се опитват да намерят начин да сложат край на заплахата от стотиците мъже, можещи да преливат… Светлина, както бяха стегнати, само една заповед щеше да ги скове на място! Нищо не можеше да се направи срещу Черната кула. Не разбираше защо не им се даде тази заповед, просто като предпазна мярка. Трябваше да успеят. Един провал и светът беше обречен.