Робърт Джордан - Кръстопътища по здрач

Тя отново припряно привика образа на снежния пейзаж и го закрепи в ума си. Дървета и скали, и гладък бял сняг. Гладък, студен сняг.

Логаин не погледна през рамо към нея, нито даде някакъв външен знак, но връзката й подсказа, че е уловил мигновената й загуба на контрол. Ама той просто преливаше от самодоволство! И задоволство! Единственото, което можеше да направи, бе да се сдържи да не кипне. Но той очакваше от нея да кипне, да го изгори дано! Трябваше да знае какво тя изпитва от него. Но се оставяше да я завладее гневът — и това само го забавляваше! И той дори не се опитваше да го скрие!

Товейн се подсмихна доволно — Габрел го забеляза, ала й остана само миг да се зачуди защо.

Утрото бяха прекарали сами, но ето че между дърветата се появи ездач — мъж без наметало и в черно облекло. Свърна коня си към тях, щом ги забеляза, и заби петите на ботушите в хълбоците на животното, за да го подкара бързо, въпреки снега. Логаин дръпна юзди да го изчака — самото въплъщение на спокойствието, — а Габрел се вкочани, спряла коня си до него. Чувствата, предавани по връзката, рязко се промениха. Сега те бяха напрегнатост на вълка, изчакващ преди да скочи. Очакваше да види облечените му в метални ръкавици ръце да посегнат за дръжката на меча, вместо да останат отпуснати върху високия лък на седлото.

Новодошлият беше висок почти колкото Логаин, с вълниста, падаща до раменете златна коса и покоряваща усмивка. Габрел мигом заподозря, че знае защо усмивката му е покоряваща. Твърде хубав беше, за да не го знае, много по-красив от Логаин. Ковачницата на живота бе закалила лицето на Логаин, оставила беше и ръбове по него. А този младеж все още беше гладък. Все пак Мечът и Драконът красяха яката на палтото му. Той изгледа двете Сестри със светлосините си очи, после попита с плътния си глас:

— И с двете ли лягаш, Логаине? Пълничката ми се струва доста хладноока, но другата май е достатъчно топла.

Товейн изсъска гневно, а Габрел стисна зъби. Не беше крила какво върши — все пак не беше кайриенка, та да забулва в потайност онова, което се срамува да покаже пред хората — но това не означаваше, че очаква всички да дрънкат. По-лошо, мъжът говореше така, сякаш са някакви кръчмарски слугини!

— Това повече да не съм го чул, Мишраил — каза кротко Логаин и тя усети как връзката отново се промени. Сега беше студена; толкова студена, че пред нея и снегът щеше да изглежда топъл. Толкова, че и един гроб щеше да изглежда топъл. Беше чувала това име, Атал Мишраил, и усети у Логаин недоверчивост, когато го изговори — явно по-голяма недоверчивост, отколкото изпитваше към нея или към Товейн — но усещането беше готовност за убийство. Смешна работа. Този мъж я държеше в плен, а бе готов на насилие, за да защити достойнството й? Частица някаква от нея поиска да се изсмее, но тя скъта информацията някъде дълбоко в гънките на паметта си. Всяка трохичка можеше да е полезна.

По-младият не показа, че е чул заплахата. Усмивката му не трепна.

— М’Хаил каза, че можеш да тръгнеш, ако искаш. Не вижда причина да не продължиш с набора.

— Все някой трябва да го прави — отвърна равнодушно Логаин.

Габрел и Товейн се спогледаха озадачени. Защо точно Логаин трябваше да тръгне за набор? Виждали бяха групи Аша’ман да се връщат от това, и всички те бяха изнурени от Пътуването на дълги разстояния, изпоцапани и изнервени до немайкъде. Явно мъжете, биещи тъпана за Преродения Дракон, не навсякъде биваха посрещани радушно преди някой да е разбрал какво представляват всъщност. А и защо тя и Товейн едва сега чуваха за това? Беше готова да се закълне, че той й казва всичко, когато си лягаха заедно.

Мишраил сви рамене.

— Има предостатъчно Вречени и Бойци за тая работа. Предполагам, разбира се, че ти е омръзнало да чакаш непрекъснато да ти доведат хора за обучаване. Да учиш глупаци как да се промъкват из горите и да се катерят по стръмнини, все едно че и косъмче не могат да прелеят. Дори едно оплюто с мухи селце може да изглежда по-добре. — Усмивката му се смали в усмивчица, презрителна и съвсем не покоряваща. — Може пък, ако помолиш М’Хаил, да те вземе на уроците си в двореца. Виж, там едва ли ще ти омръзне.

Лицето на Логаин не се промени, но Габрел усети през връзката рязкото жегване на гнева. Беше подочула това-онова за лекциите на Мазрим Таим и частните му уроци, ала единственото, което Сестрите всъщност знаеха, беше, че Логаин и приятелчетата му хранят подозрения към Таим и към всеки, който посещава уроците му, а и Таим като че ли не се доверяваше на Логаин. За съжаление онова, което Сестрите можеха да научат за уроците, беше малко; никоя не беше обвързана с мъж от фракцията на Таим. Някои смятаха, че недоверието е заради това, че и двамата се бяха обявили за Преродения Дракон, или дори че е признак за лудостта, която преливането носеше на мъжете. Тя самата не беше доловила у Логаин нито един признак на лудост, а беше следила за такива точно толкова напрегнато, колкото бе следила за признаци, че се кани да прелее. Ако се окажеше все още обвързана с него, когато той полудееше, това можеше да засегне и нейния ум. Но всичко, което можеше да предизвика разцепление между ашаманите, заслужаваше да се проучи.