Робърт Джордан - Спомен за светлина

„Спечелили?“ Отново примижа нагоре към следващия залп огнени цветя. „Великият властелин е паднал.“

Всичко беше загубено.

Не. Не. Продължи напред с уверени стъпки, незабележима. Беше удушила една от работещите на полето, взела й беше външността, като преля съвсем малко и обърна сплита. Това трябваше да й позволи да избяга оттук. Вървеше, без да обръща внимание на вонята.

Не всичко бе изгубено. Все още бе жива. И беше от Избраните! Това означаваше… означаваше, че е императрица сред по-низшите. Какво пък, Великият властелин отново беше затворен, тъй че не можеше да я накаже. И със сигурност повечето, ако не и всички други Избрани, бяха мъртви или затворени. Ако това се окажеше вярно, никой не можеше да й съперничи в познанията.

Това всъщност можеше да е за добро. Можеше да се окаже победа . Тя спря до една преобърната обозна кола и стисна кур’сувра на шията си — все още беше цяла, за щастие. Усмихна се широко и преля малка светлинка, колкото да освети пътя й.

Да… Погледна откритото небе, не буреносните облаци. Можеше да превърне това в свое предимство. Ами… само след няколко дни можеше да властва над целия свят!

Нещо студено щракна около врата й.

Могедиен вдигна ръка и го опипа с ужас, след това изпищя:

— Не! Не отново !

Маската й се стопи и изчезна, щом Единствената сила я остави.

Сул-дам зад нея я изгледа самодоволно.

— Казаха, че не можем да взимаме от тези, които се наричат Айез Седай. Но ти не носиш пръстена им и се спотайваш като някоя, която е направила нещо грешно. Няма да ми се измъкнеш.

— Пуснете ме! — извика Могедиен и задращи отчаяно с нокти по ай-дама. — Освободете ме, жалки…

Преви се от болка и се свлече на земята.

— Казвам се Шанан — каза сул-дам, когато към тях се приближи друга жена, с дамане по петите й. — Но можеш да ме наричаш „господарко“. Мисля, че трябва бързо да те върнем в Ебу Дар.

Приятелката й кимна и дамане отвори портал.

Наложи се да издърпат Могедиен през него.

Нинив излезе от лечебната палатка под Шайол Гул. По залез.

— Мъртъв е — прошепна на струпалите се отвън хора.

Все едно пусна тухла върху краката си, когато изрече думите. Не заплака. Вече бе изплакала сълзите си. Не че не я болеше.

Лан също излезе от палатката и я прегърна през рамо. Тя вдигна ръката си до неговата. Мин и Елейн наблизо се спогледаха.

Грегорин зашепна на Дарлин — бяха го намерили полумъртъв под рухналата му палатка. Двамата погледнаха жените намръщено. Нинив чу отчасти думите на Грегорин:

— … очаквах айилската дивачка да е безсърдечна, и може би и кралицата на Андор, но другата? Нито сълза.

— Потресени са — отвърна Дарлин.

„Не — помисли Нинив, загледана в Мин и Елейн. — Тия трите знаят нещо, което аз не знам. Ще трябва с бой да им го изкарам от устата.“

— Стой тук — каза Нинив и се отдръпна от Лан.

Той я последва.

Тя го изгледа учудено.

— Няма да се отървеш от мен през следващите няколко седмици, Нинив — каза той и любовта му запулсира по връзката. — Дори и да го искаш.

— Упорит вол — изръмжа тя. — Доколкото помня, ти настоя да ме оставиш, за да можеш да тръгнеш сам към въображаемата си „съдба“.

— И беше права за това — каза Лан. — Както си права почти винаги. — Каза го толкова спокойно, че й беше трудно да му се ядоса.

Освен това беше ядосана на жените. Първа избра Авиенда и закрачи към нея. Лан вървеше по петите й.

— … след като Руарк е мъртъв — говореше Авиенда на Сорилея и Баир, — мисля, че това, което видях, трябва да може да се промени. Вече се е променило.

— Видях видението ти, Авиенда — каза Баир. — Или нещо подобно, макар и с различни очи. Мисля, че е предупреждение за нещо, което не трябва да допуснем да се случи.

Другите две кимнаха, а после видяха Нинив и лицата им станаха безизразни като на Айез Седай. Авиенда беше досущ като тях, напълно спокойна на стола си, ходилата й бяха увити в превръзки. Сигурно щеше да може да ходи отново някой ден, но никога повече нямаше да се бие.

— Нинив ал-Мийра? — каза Авиенда.

— Чу ли ме, като казах, че Ранд е мъртъв? — попита намръщено Нинив. — Умря тихо.

— Който беше ранен, се е пробудил от съня си — каза Авиенда невъзмутимо. — Както трябва да сторим всички. Смъртта му го споходи величаво и ще бъде почетен с величие.

Нинив се надвеси над нея.

— Добре — каза й заканително, прегърнала Извора. — Хайде, казвай. Избрах тебе, защото не можеш да ми избягаш.

Авиенда изигра за миг нещо, наподобяващо страх, после каза: