Робърт Джордан - Спомен за светлина

Поколеба се за миг. Някъде наблизо в тъмното пееха хора. Това беше Шайол Гул, но не както го помнеше. Беше разцъфтял Шайол Гул, изпълнен с живот.

Пееха погребална песен на Пограничниците. Ранд поведе коня в нощта, за да се приближи още малко. Надникна между палатките, където три жени стояха около погребална клада.

„Моридин — помисли си. — Изгарят го с пълни почести като Преродения Дракон.“

Отдръпна се назад и яхна пъструшкото. В този момент забеляза някаква фигура, която стоеше настрани от огъня. Самотна фигура — и го гледаше, докато всички останали бяха с гръб към него.

Кацуан. Изгледа го от глава до пети и светлината от огъня на кладата се отрази в очите й. Ранд кимна, изчака за миг, а след това обърна коня, смуши го и препусна.

Кацуан погледа след него.

„Любопитно“, помисли си. Очите бяха потвърдили подозренията й. Тази информация можеше да се окаже полезна. Нямаше нужда да гледа повече това бутафорно погребение.

Тръгна през лагера и след малко се натъкна на засада.

— Серин — каза тя, щом жените я обкръжиха. — Юкири, Лирел, Рубинде? Какво е станало?

— Ще ни трябва насока — каза Рубинде.

— Насока ли? — Кацуан изсумтя. — Питайте новата Амирлин, щом намерите някоя нещастница да я сложите на поста.

Жените продължиха с нея.

Кацуан изведнъж се досети и замръзна на място.

— О, кръв и пепел, не! — Обърна се побесняла. — Не, не и не!

Жените около нея се усмихнаха почти хищнически.

— Винаги говореше толкова мъдро на Преродения Дракон за отговорност — каза Юкири.

— И как на жените в този Век ще им трябва по-добро обучение — добави Серин.

— Нов Век е — каза Лирел. — Чакат ни много предизвикателства… и ще ни трябва силна Амирлин, която да ни води.

Кацуан затвори очи и простена.

Ранд въздъхна облекчено — Кацуан не вдигна тревога, макар да продължи да го гледа съсредоточено, докато се отдалечаваше. Той хвърли поглед през рамо и видя, че е тръгнала с още няколко Айез Седай.

Притесняваше се. Сигурно беше заподозряла нещо, което не му се искаше. Все пак беше по-добре, отколкото ако бе вдигнала тревога.

Въздъхна, бръкна в джоба си и намери лула. „Благодаря ти, Аливия, за това“, каза си и я натъпка с табак от кесийката, която намери в другия джоб. Посегна инстинктивно към Единствената сила, за да я запали.

Не намери нищо. Никакъв сайдин в празнотата, нищо. Замръзна, а след това се усмихна и изпита огромно облекчение. Не можеше да прелива. Просто за да се увери, посегна плахо към Вярната сила. И там нищо.

Нямаше как да запали табака. Огледа за миг обраслия вече със зеленина склон, а след това помисли , че лулата е разпалена. И беше.

Усмихна се и обърна коня на юг. Погледна през рамо назад. Трите жени при кладата се бяха обърнали и гледаха право към него. Можеше да ги различи, макар и не лесно, на светлината на пламъците.

„Коя ли от тях ще ме последва?“ Ухили се. „Ранд ал-Тор, много самонадеян си станал.“

Може би никоя. Или може би всички, всяка в своето време.

Коя ли щеше да избере? Мин… но не, да остави Авиенда? Елейн. Не. Ранд се засмя. Не можеше да избере. Имаше три жени, влюбени в него, и не знаеше коя от тях иска най-много. Всяка. Всичките. „Светлина, човече. Безнадежден си. Безнадеждно влюбен и в трите, и няма измъкване от това.“

Смуши коня в галоп и продължи на юг. Имаше пълна с монети кесия, добър кон и здрав меч. Мечът на Ламан. По-добър не можеше и да си пожелае. Можеше да привлече внимание. Беше истински, белязан със знака на чаплата меч, с чудесно лезвие.

Беше ли разбрала Аливия колко пари му е дала? Тя нищо не разбираше от пари. Сигурно ги беше откраднала, тъй че Ранд не беше само конекрадец. Е, беше й казал да му намери малко злато и тя го бе направила. Можеше да купи цяла ферма в Две реки с това злато.

На юг. На изток или запад също щеше да е добре, но май му се искаше да иде някъде далече от всичко това и завинаги. Първо на юг, после може би на запад, по крайбрежието. Може би щеше да се качи на някой кораб. Толкова много от света не беше видял. Беше преживял няколко битки, беше се оплел в една огромна Игра на Домове. Много неща, с които не беше искал да има нищо общо. Беше видял бащината си ферма. И дворци. Да, видял беше много дворци.

Просто не беше имал време наистина да види повече от света. „Това ще е ново“, помисли си. Пътуване, без никой да го гони, без да се налага да управлява тук или там. Пътуване, в което да може просто да преспи в някой плевник, а в замяна да нацепи нечии дърва. Мислеше си за всичко това и по едно време усети, че се смее.