Робърт Джордан - Спомен за светлина

— Хайде да подготвим кладата.

Перин тичаше във вълчия сън. Сам.

Вълците нададоха тъжен вой — заради неговата скръб. След като ги подминеше, щяха да се върнат към празненствата си, но от това съчувствието им не ставаше по-малко искрено.

Той не зави с тях. Не изплака. Превърна се в Младия бик и затича.

Не искаше да е тук. Искаше сън, истински сън. Там нямаше да може да усеща болката. Тук можеше.

„Не трябваше да я оставям.“

Мисъл за хора. Защо се промъкна?

„Но какво можех да направя? Обещах да не гледам на нея като на трошливо стъкло.“

Тичай. Тичай бързо. Тичай, докато дойде умората!

„Трябваше да ида при Ранд. Трябваше. Но с това я предадох!“

До Две реки, за едно мигване. Обратно, покрай реката. Пустошта, после обратно, дълъг бяг към Файле.

„Как можех да опазя и двамата? Наистина не можех.“

Към Тийр. После — към Две реки. Бързо като мълния. Ръмжене. Движеше се толкова бързо, колкото можеше. Тук. Тук се беше венчал за нея.

Тук зави като вълк.

Кемлин, Кайриен, Думайски кладенци.

Тук беше спасил единия си най-близък.

Кайриен, Геалдан, Малден.

Тук беше спасил другия.

Две сили в живота му. Всяка го беше притегляла.

Най-после Младия бик рухна край някакви хълмове, някъде в Андор. Познато място.

„Мястото, където срещнах Илиас.“

Превърна се в Перин отново. Мислите му не бяха вълчи, грижите му не бяха вълчи. Зяпна небето, което сега, след жертвата на Ранд, бе прочистено от облаци. Искал беше да е с приятеля си, докато той умираше.

Този път щеше да е с Файле, където тя беше умряла.

Искаше да изкрещи, но това нямаше да помогне.

— Трябва да се освободя, нали? — прошепна към небето. — Светлина. Не искам. Научих се. Научих се от Малден. Не го направих повече! Този път направих каквото трябваше.

Птица нададе зов в небето. Завиха вълци. За лов.

— Научих се…

Птичи зов.

Зов на сокол.

Перин скочи и се огледа. „Там.“ Изчезна за миг и се появи на открито поле, което не познаваше. Не, познаваше това поле. Знаеше го! Беше Мерилор, само че без кръвта, без тревата да е стъпкана на кал, без земята да е взривена и разбита.

И видя мъничко соколче — побираше се в шепа. Цвърчеше тихо, със счупено краче, затиснато под камък. Сърчицето му едва пърхаше.

Перин изрева, щом се събуди, изпълзял от вълчия сън. Надигна се сред поле от мъртви тела и изкрещя към нощното небе. Търсачите наоколо се разпръснаха уплашени.

Къде? Можеше ли да намери същото място в тъмното? Затича, препъваше се в трупове, през ями, отворени от преливащи и дракони. Спря и погледна в едната посока, после в другата. Къде. Къде!?

Сапун с мирис на цветя. Смътно ухание. Перин се втурна към него, натисна с цялата си тежест трупа на огромен тролок, лежащ върху купчина други тела, купчина висока почти до гърдите му. Под него имаше конски труп. Без изобщо да помисли какво прави и дали ще има сили, Перин хвана мъртвия кон за краката и го издърпа настрани.

И видя Файле.

Извика, падна на колене, прегърна я и вдиша миризмата й.

Отне му само няколко мига, докато измести във вълчия сън. Отнесе Файле до Нинив далече на север и измести навън. След секунди усети, че е Изцерена направо в ръцете му — не можеше да я пусне дори за Цяра.

Файле, соколицата му, потръпна и се размърда в прегръдката му. После отвори очи и му се усмихна.

Другите герои си бяха отишли. Биргит обаче остана.

Смрачаваше се. Войници приготвяха погребалната клада на Ранд ал-Тор.

Биргит не можеше да се задържи много, но засега… да, можеше да остане. Малко. Шарката щеше да го позволи.

— Елейн? — каза тя. — Знаеш ли нещо? За Дракона?

Елейн сви рамене в гаснещата светлина. Стояха зад тълпата, струпана да гледа как ще запалят кладата на Преродения Дракон.

— Знам какво замисляш — каза й Биргит. — С Рога.

— И какво замислям?

— Да го задържиш — каза Биргит. — И момчето. Да го имаш като андорско съкровище, може би като национално оръжие.

— Може би.

Биргит се усмихна.

— Значи добре, че го отпратих.

Елейн се обърна към нея, забравила за кладата на Ранд.

— Какво?!

— Отпратих Олвер — каза Биргит. — С надеждна охрана. Казах му да намери някое място, където никой няма да потърси, място, което може да забрави и където да хвърли Рога. За предпочитане в океана.

Елейн въздъхна и отново се обърна към кладата.

— Непоносима си. — Замълча. — Благодаря ти, че ми спести необходимостта да взема това решение.

— Реших, че и ти би постъпила така. — Всъщност бе очаквала, че ще мине много време, докато Елейн разбере. Но Елейн бе поумняла през последните няколко седмици. — Знаеш ли обаче, не би трябвало да съм толкова непоносима, след като чудесно ме понасяше през тези няколко месеца.