Робърт Джордан: Спомен за светлина

Бейрд потръпна в студения вятър. Ери беше най-добрият, с когото разполагаха в останките от бунтовническата им армия. Другите от охраната се размърдаха и сведоха погледи.

Ери погледна лорда и се усмихна. Не каза ни дума, но някак си и нямаше нужда. Да му отреже езика? Всяко парче метал в лагера беше станало меко като лой. Ножът на самия Джарид лежеше на масата изкривен и огънат — беше се разтеглил и изтънял, докато го вадеше от канията. Палтото на Джарид плющеше разтворено — имало беше сребърни копчета.

— Джарид… — Карам беше млад лорд от дребен дом, верен на Саранд, имаше мършаво лице и дебели устни. — Наистина ли… наистина ли смяташ, че това е работа на Айез Седай? Всичкият метал в лагера?

— Разбира се — джафна Джарид. — Какво друго да е? Не ми разправяй, че вярваш на лагерните приказки. Последната битка? Ха! — Отново погледна към масата. Разгъната и затисната с камъчета по ъглите, на нея лежеше карта на Андор.

Бейрд отново се зае с камъните си. Щрак, щрак, щрак. Шистова плочка и гранит. Доста се беше потрудил, докато намери подходящи, но дедецът го беше научил да разпознава всякакви видове камък. Старецът се беше почувствал предаден, когато бащата на Бейрд бе заминал и беше станал касапин в града вместо да продължи семейния занаят.

Мека гладка шистова плоча. Буцест ръбат гранит. Да, някои неща на света все още бяха стабилни. Малко неща. Напоследък човек не можеше да разчита на много. Доскоро непоклатими лордове вече бяха станали меки като… ами, меки като метал. Небето кипеше от чернилка, а смели мъже — мъже, които Бейрд дълго време беше гледал отдолу — трепереха и хленчеха в нощта.

— Притеснен съм, Джарид — каза Дейвис. Вече възрастният лорд Дейвис беше най-близкият довереник на Джарид. — Не сме виждали никого от дни. Нито селяк, нито войник на кралицата. Става нещо. Нещо нередно.

— Разчистила е хората — изръмжа Джарид. — Подготвя се да удари.

— Мисля, че тя ни пренебрегва, Джарид — каза Карам и погледна към небето. Там все още кипяха облаци. Месеци сякаш бяха минали, откакто Бейрд за последен път бе видял чисто небе. — Защо да се занимава с нас? Хората ни гладуват. Храната продължава да се разваля. Знаците…

— Опитва се да ни смачка — заяви Джарид, облещил очи от ярост. — Това е работа на Айез Седай.

Изведнъж в лагера се възцари мълчание. Тишина, освен чаткането на камъните в ръцете на Бейрд. Изобщо не се беше чувствал на място като касапин, но в охраната на лорда си бе намерил дом. Колене на крави или на хора, и двете се бяха оказали удивително сходни. Притесняваше го колко лесно се бе прехвърлил от едното на другото.

Щрак, щрак, щрак.

Ери се обърна. Джарид изгледа стража подозрително, сякаш се канеше да кресне още по-сурово наказание.

„Не беше винаги толкова лош, нали? — помисли Бейрд. — Искаше трона за жена си, но кой лорд нямаше да го поиска?“ Не е лесно да се пренебрегне името. Семейството на Бейрд беше следвало почтително фамилията Саранд от поколения.

Ери си тръгна невъзмутимо.

— Какво правиш? — ревна след него Джарид.

Ери посегна към рамото си и отпра знака на домашната гвардия на Саранд. Захвърли го и напусна светлината на факлите, запътен в нощта към ветровете от север.

Повечето мъже в лагера не бяха легнали да спят. Седяха край огньовете, за да са по-близо до топлина и светлина. Някои се опитваха да сварят стръкове трева, листа и ивици щавена кожа като нещо за ядене, каквото и да е.

Заизправяха се и се загледаха след Ери.

— Дезертьор — кресна Джарид. — След всичко, което понесохме, сега напуска! Само защото нещата са трудни.

— Хората гладуват , Джарид — повтори Дейвис.

— Знам. Страшно ти благодаря, че ми казваш за проблемите с всеки проклет дъх, който поемаш . — Джарид избърса чело с треперещата си ръка, плесна по масата. — Ще трябва да ударим един от градовете. Няма бягане от нея, след като вече знае къде сме. Бели мост. Ще го вземем и ще се запасим. Нейните Айез Седай трябва да са отслабнали след хитрината, дето ни извъртяха тази нощ, иначе щеше да е нападнала.

Бейрд присви очи в тъмното. Още мъже ставаха и вдигаха криваци или сопи. Някои тръгваха без оръжия. Събираха походни одеяла. Мятаха торби с дрехи на раменете си. После започнаха да се точат от лагера мълчаливо, все едно се движеха призраци. Никакво дрънчене на ризници или броня. Всичкият метал си бе отишъл. Все едно, че душата му беше изтръгната.

— Елейн не смее да тръгне насреща ни със сила — каза Джарид, сигурно за да убеди себе си. — В Кемлин трябва да има раздор. Всички тия наемници, за които донесе Шив. Бунтове може би. Еления ще действа срещу Елейн, разбира се. Бели мост. Да, Бели мост ще е идеално.