Робърт Джордан: Спомен за светлина

Един от минаващите мъже вдигна очи към прозореца и спря. Айсам замръзна. Самма Н’Сей, Наочниците, винаги бяха докачливи и изпълнени с гордост. Не, „докачливи“ беше твърде мека дума. Само една прищявка им стигаше, за да наръгат някой от Бездарните. Обикновено плащаше някой от слугите им. Обикновено.

Мъжът с червеното було продължаваше да го гледа. Айсам овладя нервите си и се постара да не се вторачи и той в отговор. Призовали го бяха спешно, а човек не пренебрегва такива неща, ако иска да живее. Но все пак… ако мъжът навън направеше една стъпка към сградата, Айсам щеше да се шмугне в Тел-айеран-риод, уверен, че дори някой от Избраните нямаше да може да го проследи оттук.

Изведнъж, Самма Н’Сей се обърна от прозореца. След миг вече се отдалечаваше с бързи крачки. Айсам усети как напрежението му се стопи отчасти, макар така и да не го напусна напълно, не и тук. Това място не беше дом, въпреки детството му тук. Това място беше смърт.

Долови движение и надникна навън към края на улицата. Друг висок мъж, с черно палто и наметало, крачеше към него с открито лице. Невероятно, улицата се опразваше, след като Самма Н’Сей хукнаха по други улици и задни улички.

Значи беше Моридин. Айсам не беше тук, за да види първото гостуване на Избрания в Града, но беше чул. Самма Н’Сей бяха помислили Моридин за някой от Бездарните, докато не бе показал обратното. Ограниченията, които ги задържаха, не задържаха и него.

Броят на мъртвите Самма Н’Сей варираше в разказите, но никога не падаше под дузина. Ако съдеше по това, което виждаха очите му, Айсам можеше да го повярва.

Когато Моридин стигна до хана, улицата беше съвсем празна, освен кучетата. А Моридин продължи напред. Айсам наблюдаваше толкова внимателно, колкото смееше. Моридин като че ли изобщо не се интересуваше от него, нито от хана, където бяха наредили на Айсам да чака. Избраният навярно си имаше друга работа, а Айсам щеше да е за допълнение.

След като Моридин подмина, Айсам най-сетне се отпусна и отпи от черното питие. Местните го наричаха просто „огън“. Отговаряше на името си. Разправяха, че уж било свързано с някакво питие от Пустошта. Като всичко друго в Града, беше опорочена версия на оригинала.

Колко дълго щеше да го накара Моридин да чака? Айсам не обичаше да е тук. Твърде много му напомняше за детството. Мина слугиня — с толкова опърпана рокля, че си беше направо дрипа — и тупна чиния на масата. Не си размениха и дума.

Айсам погледна яденето. Зеленчуци — чушки и лук най-вече, — тънко нарязани и сварени. Взе една и опита, а после въздъхна и избута яденето настрани. Зеленчуците бяха блудкави и безвкусни като просена каша. Нямаше никакво месо. Това всъщност беше добре. Не обичаше да яде месо, освен ако сам не го е убил и заклал. Останка от детството му. Ако не си го заклал лично, няма как да знаеш. Не и със сигурност. Тук горе, ако намериш месо, можеше да е нещо хванато на юг, или да речем животно, отгледано тук, крава или коза.

Или можеше да е нещо друго. Някои хора тука губеха игри, не можеха да платят и после изчезваха. И често пъти Самма Н’Сей, които не се учеха добре, ги премахваха от обучението. Изчезваха тела. Трупове рядко изтрайваха достатъчно дълго за погребение.

„Да го изгори дано това място — помисли Айсам и стомахът му се обърна. — Да го изгори дано с…“

Някой влезе в гостилницата. От тази посока, за жалост, не можеше да наблюдава двата подстъпа към вратата. Беше хубава жена, облечена в черно, с червена обшивка. Айсам не разпозна стройната й фигура и изящно лице. Беше все по-уверен, че може да разпознае всички от Избраните. Беше ги виждал достатъчно често в съня. Те не знаеха това, разбира се. Смятаха се за господари там, а някои от тях наистина бяха много опитни.

Той беше също толкова опитен. И освен това — изключително добър в това да остава невидим.

Тъй че която и да беше, беше се предрешила. Защо си правеше труда да се прикрива тук? Тъй или иначе, трябваше да е онази, която го бе призовала. Никоя жена не вървеше из Града с такова властно изражение, с такава самоувереност, все едно очаква самите камъни да й се подчинят, ако им заповяда да скачат. Айсам стана, после коленичи.

Движенията съживиха болката от раната в корема му. Все още не се беше изцерил от битката с вълка. Усети раздвижване вътре в себе си. Люк мразеше Айбара. Необичайно. Люк обикновено беше по-приспособимият, Айсам — по-твърдият. Е, така поне виждаше себе си.

Все едно, за този вълк двамата бяха съгласни. От една страна, Айсам беше възбуден. Като ловец, рядко се беше изправял пред такова предизвикателство като Айбара. Само че омразата му беше по-дълбока. Щеше да убие Айбара.