Робърт Джордан: Спомен за светлина

Но ако загубеха онези дракони…

„Светлината да ни освети“, помисли Талманес. Градът сякаш вреше с всичкия този дим, кипнал над него. И все пак някои части на Вътрешния град, извисен на хълма и видим над стените, все още не горяха. Дворецът все още не гореше. Кралицата сигурно все още не беше разбрала, а това беше лошо.

Много, много лошо.

Зърна напред Сандип с неколцина от съгледвачите на Бандата. Слабият мъж се мъчеше да се отскубне от група бежанци.

— Моля ви, добри господине — плачеше млада жена. — Детето ми, дъщеря ми, в разгара на северния поход…

— Трябва да стигна до дюкяна си! — изрева дебел мъж. — Стъкларията ми…

— Чуйте ме! — Талманес си запробива път с коня през тълпата. — Ако искате да помогнем, по-добре ни пуснете да стигнем до проклетия град!

Бежанците се заотдръпваха с неохота и Сандип му кимна благодарно. Смугъл и тъмнокос, Сандип беше един от командирите на Бандата и вещ странстващ лечител.

— Сандип — викна Талманес и посочи. — Там.

Недалече от тях се беше струпала голяма група мъже в бойно снаряжение. Гледаха към града.

— Наемници — изсумтя Сандип. — Срещнахме няколко тайфи по пътя. Никой май не е склонен да си мръдне и пръста.

— Ще видим тая работа.

През градските порти продължаваха да се изливат хора, кашляха, стиснали жалките си вещи и повели разплакани деца. Потокът нямаше да спре скоро. Кемлин беше пълен като хан в пазарен ден. Извадилите късмет да се измъкнат щяха да са само малка част от тези, които щяха да останат вътре.

— Талманес — заговори тихо Сандип, — този град скоро ще стане смъртен капан. Няма достатъчно изходи. Ако Бандата се заклещи вътре…

— Знам. Но…

Сякаш вълна премина през гъстото множество бежанци при портата. Писъците се усилиха. Талманес се обърна рязко натам. В сенките от вътрешната страна на портата се движеха изгърбени фигури.

— Светлина! — извика Сандип. — Какво е това?

— Тролоци — изръмжа Талманес и обърна Селфар. — Светлина! Ще се опитат да затворят портата и да спрат бягащите.

Пет порти извеждаха от града. Ако тролоците ги овладееха всичките…

И дотук вече беше касапница. А ако тролоците успееха да спрат бягството на уплашените хора, щеше да стане още по-лошо.

— Стегни редиците! — ревна Талманес. — Всички към портата!

И пришпори Селфар.

Другаде сградата щеше да се нарича „хан“, макар Айсам никога да не беше виждал вътре други хора освен жените с изнурени очи, които поддържаха няколкото сиви стаички и готвеха безвкусни ястия. Гостуванията тук не носеха никаква разтуха.

Седеше на твърдо столче до чамова маса, толкова похабена от старост, че сигурно бе посивяла много преди той да се е родил. Гледаше да не я пипа много, за да не се набият в дланите му повече трески от копията на айилец.

Очуканата калаена чаша пред него беше пълна с тъмна течност догоре — той не я докосваше. Седеше до стената, достатъчно близо до единствения прозорец, за да може да гледа мръсната улица, огряна смътно от няколко ръждиви фенера, окачени пред сградите. Внимаваше да не си показва много профила през зацапаното стъкло. Никога не поглеждаше право навън. Винаги беше най-добре човек да не привлича внимание в Града.

Това бе единственото име на мястото, ако изобщо можеше да се каже, че си има име. Сградите бяха вдигани и подменяни безброй пъти от две хиляди години насам. Всъщност приличаше на град с прилични размери, стига човек да примижи. Повечето сгради бяха строени от затворници, често с малко или никакво познаване на занаята. Надзиравани бяха от също толкова невежи хора. Доста от къщите като че ли се крепяха от съседните.

Пот капеше по страните му, докато наблюдаваше скришом улицата. Кой ли щеше да дойде за него?

В далечината едва можеше да различи очертанията на планински връх, разцепил нощното небе. Някъде в Града кънтеше метал в метал, като удари на стоманено сърце. По улицата се движеха мъже, загърнати в тежки наметала и закачулени, със скрити до очите зад кървавочервени була лица.

Айсам внимаваше погледът му да не се задържа на тях.

Проехтя гръм. Склоновете на далечната планина бяха изпълнени със странни мълнии, изригващи нагоре към неизменните сиви облаци. Малко човешки същества знаеха за съществуването на този Град, не толкова далече от долината на Такан’дар, със самата Шайол Гул, извисена над него. Малцина знаеха слухове за съществуването му. Айсам нямаше да има нищо против да е един от невежите.

Още един от мъжете мина покрай прозореца. Червени була. Винаги бяха забулени. Е, почти винаги. Видиш ли някой да си е смъкнал булото, време беше да го убиеш. Защото иначе той щеше да те убие. Повечето мъже с червени була като че ли нямаха никаква причина да са навън, освен да се въсят един на друг и може би да подритват многобройните улични псета — кльощави и озверели, — щом някое им пресечеше пътя. Малкото жени, оставили топлото кътче и излезли навън, ситнеха покрай стените с наведени очи. Деца не се мяркаха, а и сигурно малко щяха да се намерят. Градът не беше място за деца. Айсам го знаеше. Беше израснал тук.