Робърт Джордан: Спомен за светлина

— Взимаме го, нали, и цепим държавата на две. Събираме там войска, принуждаваме мъжете в Западен Андор да се стекат под знамето ни. Отиваме до… как се казваше онова място? Две реки. Би трябвало да намерим годни ръце там. — Джарид изсумтя. — Чувам, че не са виждали лорд от десетилетия. Дайте ми четири месеца и ще имам армия, с която да се съобразяват. Достатъчно, за да не посмее да ни удари с вещиците си…

Бейрд вдигна камъка на светлината на факлите. Номерът с правенето на добро острие на копие бе в това да започнеш отвън и да продължиш навътре. Беше очертал подходящата форма с креда на плочката и беше сякъл към центъра, за да довърши формата. Оттам минаваш от удари на почукване, да откъртиш по-малките парченца.

Едната страна бе завършил преди това. Тази, втората половина, беше почти готова. Можеше почти да чуе как дедецът му шепне: „Ние сме от камъка, Бейрд. Все едно какво казва баща ти. Дълбоко вътре ние сме от камъка.“

Още войници напускаха лагера. Странно колко малко от тях говореха. Джарид най-сетне забеляза. Грабна една факла и я вдигна високо.

— Какво правят? На лов ли са тръгнали? Не сме виждали дивеч от седмици. Примки ли мислят да слагат?

Никой не отвърна.

— Може да са видели нещо — промърмори Джарид. — Или да им се струва така. Няма да търпя повече приказки за духове и други глупости. Вещиците създават привидения, за да ни плашат. Това е… това трябва да е.

Някъде отблизо се чу шумолене. Карам ровеше в падналата си шатра. Изправи се с малък вързоп в ръце.

— Карам? — попита Джарид.

Карам погледна лорда, а после наведе очи и започна да връзва малка кесия за монети на кръста си. Спря и се засмя, а после я изпразни. Златните монети вътре се бяха стопили на една бучка, като свински уши в гърне. Карам пъхна бучката в джоба си. Бръкна в кесията и извади пръстен. Кървавочервеният скъпоценен камък в средата все още беше цял.

— Сигурно няма да стигне да купя и една ябълка в днешно време.

— Настоявам да знам какво правиш — изръмжа Джарид. — Твоя работа ли е това? — Махна към напускащите лагера войници. — Бунт вдигаш, тъй ли?

— Не е моя работа — отвърна Карам. — А и твоя не е. Виж… съжалявам.

И за изненада на Бейрд се отдалечи от кръга светлина. Лорд Карам и лорд Джарид бяха неразделни приятели от деца.

После и лорд Дейвис забърза след Карам. Щеше ли да се опита да задържи младия мъж? Не, и той тръгна до него. Скоро двамата се скриха в тъмното.

— Ще заповядам да ви накажат! — ревна след тях Джарид. Пронизителен глас, отчаян. — Ще бъда консортът на кралицата! Никой няма да ви даде, на вас и на никой от фамилиите ви, подслон и убежище за десет поколения!

Бейрд отново погледна камъка в ръката си. Още една стъпка оставаше, оглаждането. На един добър връх на копие му трябва малко оглаждане, да е по-опасен. Извади друго парче гранит, което си бе избрал за целта, и започна внимателно да стърже по страната на плочката.

„Май го помня това по-добре, отколкото си мислех“, помисли си, докато лорд Джарид продължаваше да реве.

Имаше някаква мощ в изработването на връх на копие. Самото действие сякаш изтласкваше сумрака. Някаква сянка бе надвиснала над Бейрд, а и над целия лагер напоследък. Сякаш… сякаш не можеше да остане на светло, колкото и да се опитваше. Всяка сутрин се будеше с чувството, че някой, когото е обичал, е умрял предния ден.

Това отчаяние можеше да съкруши човек. Но създаването на нещо — на каквото и да е — го надвиваше. Беше начин да се опълчиш на… него . На онзи, за когото никой не говореше. Онзи, за когото всички знаеха, че стои зад това, каквото и да разправяше лорд Джарид.

Бейрд се изправи. По-късно щеше да го оглади повече, но върхът на копието всъщност изглеждаше добре. Вдигна дървения прът — металното острие се беше разхлабило и паднало, когато злото порази лагера — и наби новия връх на мястото му, точно както дедецът му го бе научил преди толкова години.

Другите стражи го гледаха.

— Ще ни трябват още такива — каза Мореар. — Стига да си готов.

Бейрд кимна.

— Пътьом можем да спрем край хълма, където намерих шистите.

Джарид най-после спря да реве, но беше облещил очи на светлината на факлите.

— Не. Вие сте личната ми гвардия. Няма да ми се противопоставяте!

И скочи да докопа Бейрд, но Мореар и Рос го задържаха. Рос изглеждаше стъписан от бунтовническия си акт. Не го пусна обаче.

Бейрд прибра няколко неща, оставени на земята до походната постеля. След това кимна на другите и те тръгнаха с него — осем души от личната охрана на лорд Джарид, повлекли със себе си запенения лорд през останките от лагера. Подминаха тлеещи огньове и срутени шатри, изоставени от мъже, които се изнизваха в тъмното, вече все повече, и тръгваха на север. Срещу вятъра.