Робърт Джордан - Великият лов

— Аз също оставам — заяви Перин. В гласа му се долавяше нотка на примирение, а също и на одобрение. — Колелото ни втъкава плътно в Шарката, Ранд. Кой от нас можеше да си го помисли в Емондово поле?

Шиенарците се струпаха около тях и за изумление на Ранд всички коленичиха. И всички вдигнаха очи към него.

— Ще се обречем на теб — каза Юно. Останалите закимаха.

— Вие сте се заклели пред Ингтар и пред лорд Агелмар — възрази Ранд. — Ингтар загина като истински воин, Юно. Умря, за да можем ние да се измъкнем с Рога. — Не беше нужно да казва на никого за останалото. Надяваше се, че Ингтар отново е намерил Светлината. — Предайте това на лорд Агелмар, когато се върнете във Фал Дара.

— Казано е — отвърна предпазливо едноокият, — че когато Драконът се прероди, той ще прекъсне всички клетви, ще разруши всички стари връзки. Нищо повече не ни задържа. Искаме да се закълнем пред теб. — Той извади меча си и го положи пред себе си, с дръжката към Ранд. Останалите шиенарци последваха примера му.

— Ти се срази с Тъмния — каза Масема. Масема, който го мразеше. Масема, който сега го гледаше така, сякаш виждаше в него въплъщение на Светлината. — Видях те, повелителю. Всичко видях. Аз съм твой, до смъртта. — Тъмните му очи грееха от благоговение.

— Трябва да избереш, Ранд — каза Моарейн. — Светът ще бъде разрушен независимо дали ще го разрушиш ти, или не. Тармон Гай-дон ще настъпи и това само по себе си ще разкъса света. Все още ли ще се криеш от това, което си, и ще оставиш света да посрещне Последната битка без закрила? Избирай.

Всички го гледаха и чакаха. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“

И той реши.

По кораби и на коне се пръснаха разказите, разнасяни от търговски фургони и спешени странници, разказвани и преразказвани, променящи се и все пак едни и същи, стигнаха до Арад Доман и Тарабон, и отвъд тях, за знамения и поличби в небето над Фалме. И нови и нови мъже се провъзгласяваха за Дракона, а други мъже ги сразяваха, за да бъдат на свой ред сразени и те.

И друга мълва плъзна — за конна колона, поела от заник слънце през равнината на Алмот. Сто мъже от Граничните земи, говореше мълвата. Не сто, хиляда. Не, хиляда герои се били върнали от гроба, за да отвърнат на зова на Рога на Валийр. Какви ти хиляда, десет хиляди! Те унищожили цял легион на Чедата на Светлината и изтласкали сеанчанците обратно в морето. Те били самите завърнали се армии на Артур Ястребовото крило. Към планините препуснали те, към зората.

Но във всяка версия се повтаряше едно нещо. Предвождал ги мъж, чийто лик бил видян в небето над Фалме, и те яздели под знамето на Преродения Дракон.

„И въззваха хората към Създателя, казвайки: «О, Светлина Небесна, Светлина на Света, нека Предреченият да се роди от планината според Пророчествата, както се е раждал в минали Векове и ще се роди във Вековете бъдни. Нека Принцът на Утрото запее към земята, та всичко, що е зелено, да израсте и долините да наплодят агнета. Нека Повелителят на Зората ни закриля от Мрака и да ни защити Великият меч на правдата. Нека Драконът възседне отново ветровете на Времето.»“