Робърт Джордан - Великият лов

„Отново победих, Луз Терин.“ Мисълта бе отвъд празнотата, но въпреки това му трябваше усилие, за да я пренебрегне, да не помисля за всичките животи, през които го беше чувал. Наклони меча си, а Баал-замон стисна тоягата в готовност.

Ранд чак сега осъзна, че Баал-замон се държи така, сякаш мечът със знака на чаплата може да го порази. „Стомана не може да порази Тъмния.“ Но Баал-замон наблюдаваше меча бдително. Ранд се беше слял с меча. Усещаше всяка частица от него, малки частици, хиляди пъти по-малки от видимото с просто око. И усещаше Силата, която го обливаше, която се стичаше през него към меча, провираше се през тънките пластове, изковани от Айез Седай по време на Тролокските войни.

И тогава чу друг глас. Гласа на Лан. „Ще дойде време, когато ще поискаш нещо повече от живота.“ Гласът на Ингтар. „Право е на всеки мъж да избере кога да Прибере меча в ножницата.“ Появи се ликът на Егвийн, с нашийник, заживяла ориста на дамане. „Нишките на живота ми. Егвийн. Ако Ястребовото крило влезе във Фалме, ще може да я спаси.“ Преди да го е осъзнал, бе заел първа позиция на Чапла, крачеща в тръстиката, на един крак, с високо вдигнат меч, отворен и беззащитен. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина.“

Баал-замон се втренчи в него.

— Какво ми се хилиш, идиот? Не разбираш ли, че мога да те унищожа?

Ранд усети как го обзема спокойствие — по-голямо, отколкото онова, което му носеше покровът на празнотата.

— Аз никога не ще ти служа, Баща на лъжите. През хилядата си живота никога не съм ти служил. Знам го. Сигурен съм. Ела. Време е за смърт.

Очите на Баал-замон се разшириха и пак лумнаха като пещи. Чернотата зад него възвря.

— Умри тогава, червей! — И замахна с тоягата като с копие.

Ранд изкрещя: усети как тоягата раздира хълбока му, изгаряйки го като нажежен до бяло шиш. Празнотата потръпна, но той се задържа със сетни сили и прониза с меча със знака на чаплата Баал-замон право в сърцето. Баал-замон изкрещя, мракът зад него също изкрещя. И светът се взриви сред пламъци.

Мин тичаше по улицата и се вглеждаше в лицата на хората, надявайки се да намери Егвийн, Елейн или Нинив, но виждаше само фалменци. И нещо я теглеше — като въже, стегнато около кръста й.

Корабите на Сеанчан горяха в залива, други се отдалечаваха към открито море. Почти всички бяха обгърнати в пламъци. А отсам тях един малък кораб се оттегляше от пристана, накланяйки се на една страна в усилие да хване вятър, който да го понесе покрай брега. „Вейка“. Не можеше да вини Бейл Домон за това, че не ги е чакал повече, след всичко, което бе видяла. Струваше й се цяло чудо, че ги е чакал толкова дълго.

Един от корабите на Сеанчан сред залива не гореше. Изведнъж сред крайбрежните скали изникна силует на жена на кон. Конничката препусна по водата — Мин зяпна, — вдигна лък и във въздуха проблесна сребро. Сребърна стрела улучи корпуса на кораба и сякаш светеща нишка го съедини с лъка. С рев, стигнал до ушите й дори и от това разстояние, пламъкът обгърна предната кула и моряците се разтичаха в паника по палубата.

Мин примигна, но когато погледна отново, ездачката беше изчезнала.

Тя разтърси глава и продължи да се изкачва по улицата. Твърде много беше видяла само за един ден, за да може някаква яздеща по водата жена да я впечатли. „Дори това наистина да беше Биргит със своя приказен лък. И Артур Ястребовото крило. Наистина го видях. Наистина!“

Спря пред едно от високите каменни здания. Да, тук трябваше да влезе. Завтече се нагоре по стъпалата, бутна вратата и я отвори.

Никой не направи опит да я спре. Доколкото можеше да прецени, тук нямаше никого. Повечето жители на Фалме бяха наизлезли по улиците и се мъчеха да разберат дали всички не са полудели. Мина през къщата, излезе в градината отзад — и ето, той беше там.

Лежеше по гръб под един дъб, с пребледняло лице и затворени очи, лявата му ръка стискаше дръжка, завършваща с острие, дълго само педя и сякаш разтопено. Гърдите му се вдигаха и отпускаха на пресекулки.

Тя пое дълбоко дъх и се приближи, за да види какво може да направи за него. Първо трябваше да махне това скършено — или стопено? — острие: той можеше да нарани себе си или нея, ако започнеше да се мята. Разтвори ръката му и трепна, като видя, че дръжката се е залепила в дланта му. Захвърли я настрани с гримаса. Чаплата на дръжката се беше жигосала в месото. Но очевидно не от това бе изпаднал в несвяст. „Как се е докарал дотук? Нищо, Нинив ще го намаже с мехлем.“