Робърт Джордан - Великият лов

Правосъд блесна като огледало в металната ръкавица на Артур Ястребовото крило.

— Сражавал съм се редом с теб безброй пъти, Луз Терин, и още повече — срещу теб. Колелото ни завърта заради своите цели, не за нашите, за да служим на Шарката. Познавам те, дори и сам да не се познаваш. Ще прогоним заради теб тези нашественици. — Бойният му кон се изправи на задните си крака и той се огледа навъсено. — Нещо тук не е наред. Нещо ме задържа. — Той изведнъж извърна острите си очи към Ранд. — Ти си тук. А знамето с теб ли е? — След онези зад него се надигна ропот.

— Да. — Ранд скъса връзките на дисагите си и измъкна знамето на Дракона. То изпълни дланите му и увисна почти до коленете на коня. Ропотът сред героите се усили.

— Шарката се заплита около вратовете ни като примка — каза Артур Ястребовото крило. — Ти си тук. Знамето е тук. Вътъкът на този миг е сплетен. Дойдохме след Рога, но трябва да последваме знамето. И Дракона. — Хюрин издаде приглушен звук, сякаш някой му беше стиснал гърлото.

— Да ме изгори дано! — изпъшка Мат. — Вярно е. Да ме изгори дано!

Перин се поколеба само за миг, преди да се смъкне от седлото си, и се затича през мъглата. Отекнаха удари на брадва и след малко той се върна с дълъг прав клон с окастрени филизи.

— Дай ми го, Ранд — промълви той гробовно. — Щом имат нужда от него… Дай ми го.

Ранд припряно му помогна да завържат знамето и когато Перин отново се качи на коня си, полъх на вятъра развълнува бледата коприна и Драконът със змийското тяло се размърда и като че ли оживя. Вятърът не докосна тежката мъгла, само знамето.

— Ти остани тук — обърна се Ранд към Хюрин. — Докато всичко свърши… Тук ще си в безопасност.

Хюрин извади късия си меч.

— Моля да ме простите, лорд Ранд, но не мисля така. Не разбирам и една десета от това, което чух… или от това, което виждам — гласът му се сниши до приглушено мърморене, после пак прозвуча ясно — но стигнах чак дотук и смятам да извървя остатъка от пътя.

Артур Ястребовото крило потупа душещия по гърба.

— Понякога Колелото прибавя и други към нас, приятелю. Можеби и ти един ден ще се намериш сред нас. — Хюрин изправи гръб, сякаш му бяха предложили корона. Ястребовото крило официално се поклони от седлото си на Ранд. — С ваше позволение… лорд Ранд. Тръбачо, ще влееш ли музика в Рога? Такава, че Рогът на Валийр да ни запее в битката? Ще поведеш ли, знаменосецо?

Мат отново наду Рога, дълго и пронизително, и мъглите отекнаха — а Перин сръга коня си и тръгна напред. Ранд измъкна меча със знака на чаплата и препусна пред воините.

Не можеше да види нищо освен дебели пластове бяло и в същото време, неясно как, виждаше онова, което бе зърнал преди. Фалме, из чиито улици някой използваше Силата, и залива, и войската на Сеанчан, и гинещите Бели плащове, всичко това под него и над него, точно както си беше. Сякаш никакво време не бе изминало, откакто Рогът проехтя за първи път, сякаш времето беше спряло, докато героите откликваха на неговия зов, и сега се бе забързало отново.

Дивите звуци, които Мат извличаше от Рога, отекваха сред мъглата, тропотът на копитата на набиращите устрем коне ехтеше. Ранд се понесе сред мъглите, зачуден накъде ли препуска. Облаците се сгъстиха, скривайки фланговете на редицата от герои, галопиращи от двете му страни, скривайки все повече и повече от тях, докато той не започна да вижда около себе си единствено Мат, Перин и Хюрин. Хюрин се бе присвил в седлото си, с широко отворени очи, и пришпорваше коня си. Мат свиреше на Рога и се смееше. Перин, с блеснали жълти очи, вееше знамето на Дракона. А след това и те изчезнаха и на Ранд му се стори, че вече язди сам.

По някакъв начин продължаваше да ги вижда, но така, както виждаше Фалме и Сеанчан. Не можеше да прецени къде са нито къде е той самият. Стисна още по-здраво дръжката на меча и се взря напред в мъглата. Понесе се сам сред белите облаци и някак си разбра, че всичко е така, както трябва да бъде.

Изведнъж в мъглите пред него изникна Баал-замон, разперил широко ръце.

Дорчо диво се изправи на задните си крака и хвърли Ранд от седлото. Ранд стискаше меча. Падна меко. Всъщност като че ли беше паднал върху… върху съвсем нищо. За миг летеше сред мъглите, а после — не.

Когато се изправи, коня му го нямаше, а към него се носеше Баал-замон, вдигнал дълга овъглена тояга. Бяха сами, само двамата и стелещата се наоколо мъгла. Зад Баал-замон тъмнееше сянка. Не сянка върху мъглата — тази чернота изключваше-бялата мъгла.