Робърт Джордан - Великият лов

За пръв път Ингтар го погледна. Очите му блестяха от неизтритите сълзи.

— Ти си по-добър мъж от мен. Овчар или лорд, но си по-добър. Пророчеството казва: „И нека този, който огласи ме, за слава да не мисли, а само за спасение.“ А аз мислех за собственото си спасение. Да надуя Рога и да поведа героите от Вековете срещу Шайол Гул. Сигурно това щеше да е напълно достатъчно, за да ме спаси. Никой човек не може да ходи толкова дълго в Сянката, че да не може отново да излезе на Светлината. Така поне казват. Сигурно това щеше да се окаже предостатъчно, за да измие онова, което съм бил и съм извършил.

— О, Светлина, Ингтар! — Ранд го пусна и се сви до стената на конюшнята. — Мисля… Мисля, че само желанието е достатъчно. Мисля, че единственото, което трябва да направиш, е да престанеш да бъдеш… един от тях. — Ингтар трепна, сякаш Ранд го беше произнесъл на глас. „Мраколюбец“.

— Ранд, когато Верин ни доведе тук с Порталния камък, аз… аз преживях други животи. Понякога държах Рога в ръцете си, но никога не го надух. Опитах се да се измъкна от онова, в което се бях превърнал, но не успях. Винаги искаха от мен още нещо, винаги нещо по-лошо от предишното, докато аз не… А ти си готов да се откажеш само за да спасиш приятел. „За слава да не мисли.“ О, Светлина, помогни ми!

Ранд не знаеше какво да каже. Все едно Егвийн да му признаеше, че е убила дете. Твърде ужасно бе, за да го повярва. Твърде ужасно бе за който и да е да го признае, освен ако не беше вярно. Твърде ужасно.

След малко Ингтар отново заговори:

— Трябва да има някаква цена, Ранд. Винаги има цена. Може би ще успея да я платя тук.

— Ингтар, аз…

— Ранд, всеки мъж има право сам да избере кога да Прибере меча в ножницата. Дори човек като мен.

Преди Ранд да успее да отговори, дотича Хюрин и съобщи:

— Патрулът сви настрани. Надолу към града. Изглежда, се събират там. Мат и Перин вече тръгнаха. — Той бързо надникна към улицата. — По-добре да побързаме и ние. Онези сеанчанци с буболечките на главите всеки миг ще довтасат.

— Тръгвай, Ранд — каза Ингтар, извърна се към улицата и повече не погледна нито Ранд, нито Хюрин. — Отнеси Рога там, където трябва. Винаги съм знаел, че Амирлин трябваше да постави теб начело. Но единственото, което исках, бе да съхраня Шиенар, да ни предпазя да не бъдем пометени и забравени.

— Знам, Ингтар. — Ранд вдиша дълбоко. — Светлината да те освети, лорд Ингтар от Двора Шинова, и дано намериш покой в шепата на Създателя. — Той докосна Ингтар по рамото. — Последната прегръдка на майката ти казва добре дошъл у дома.

Хюрин ахна.

— Благодаря ти — отвърна тихо Ингтар. Напрежението сякаш се отля от него. За пръв път от нощта, в която тролоците нахлуха във Фал Дара, той се изправи така, както го беше видял Ранд за първи път, уверен и спокоен. Доволен.

Ранд се обърна и видя, че Хюрин ги зяпа.

— Време е да тръгваме.

— Но лорд Ингтар…

— …прави това, което трябва — отвърна рязко Ранд. — А ние тръгваме.

Мат и Перин вече биха яхнали конете си. Далеч зад гърба си Ранд дочу вика на Ингтар:

— Светлината и Шйнова! — Чуха се и други викове и трясък на стомана.

— Къде е Ингтар? — извика Мат. — Какво става? — Беше окачил Рога на Валийр на седлото си, като че ли беше най-обикновен рог, но камата бе грижливо затъкната в колана му и увенчаната й с рубин дръжка бе обгърната нежно от бледата му ръка, която сякаш се състоеше само от кости и жили.

— Той умира — отвърна хрипливо Ранд, докато се мяташе на гърба на Дорчо.

— Тогава трябва да му помогнем — каза Перин. — Мат може сам да отнесе Рога и камата до…

— Той го прави, за да можем всички да се измъкнем — каза Ранд. „И за това също.“ — Всички ще занесем Рога на Верин, след което можете да й помогнете да го занесе където смята, че принадлежи.

— Какво искаш да кажеш? — попита Перин. Ранд смуши жребеца и Дорчо се понесе към хълмовете извън града.

— Светлината и Шйнова! — изрева победоносно гласът на Ингтар зад него и в отговор поредната мълния проряза тъмното небе.

Ранд се наведе и опря буза във врата на коня. Породистият жребец се понесе в див галоп, с развята опашка и грива. Искаше му се да се отърве от чувството, че бяга от вика на Ингтар, че бяга от онова, което щеше да направи. „Ингтар… Мраколюбец. Не ме интересува. Той все пак беше мой приятел.“ Ала галопът не можеше да го отнесе далеч от собствените му мисли. „Смъртта е по-лека от перце, дългът — по-тежък от планина. Толкова много дългове. Егвийн. Рогът. Фейн. Мат и камата му. Не можеше ли поне да бъдат едно по едно? Трябва да се погрижа за всички наведнъж. О, Светлина, Егвийн!“