Робърт Джордан - Великият лов

— Не е Ранд ал-Тор — отекна мелодичен глас откъм вратата. — Той е Луз Терин Теламон. Преродения Дракон.

Мин се втренчи в най-красивата жена, която бе виждала — с бяла, гладка като коприна кожа и дълга черна коса. Очите й бяха черни като нощта. Роклята й беше толкова бяла, че най-чистият планински сняг би изглеждал пред нея сив, и препасана със сребърен колан. Всичките й накити бяха сребърни. Мин настръхна.

— Какво искаш да кажеш? Коя си ти?

Жената пристъпи и застана над леглото — движенията й бяха изящни. Мин усети, че я задавя завист, въпреки че никога не бе завиждала на никоя жена за нищо — и поглади косата на Ранд, сякаш Мин изобщо не беше тук.

— Той все още не го вярва. Знае го, но не го вярва. Аз насочвах стъпките му, подтиквах го, теглех го, примамвах го. А той бе все така упорит, но този път ще го оформя. Ишамаел смята, че той направлява събитията, но греши. Аз ги направлявам. — Пръстът й потърка челото на Ранд, сякаш нарисува знак върху него и Мин с безпокойство си помисли, че прилича на Драконовия зъб. Ранд се размърда и промърмори нещо в просъница.

— Коя си ти? — настоя Мин. Жената я погледна. Само я погледна, но тя усети, че се е свила във възглавниците, притиснала отчаяно Ранд към гърдите си.

— Наричат ме Ланфеар, момиче.

Устата на Мин изведнъж така пресъхнаха, че нямаше да може да проговори дори животът й да зависеше от това. „Една от Отстъпниците! Не! О, Светлина, не!“ Единственото, което можа да стори, бе да поклати глава. Опитът й да го отрече накара Ланфеар да се усмихне.

— Луз Терин беше и е мой, момиче. Грижи се добре за него вместо мен, докато не дойда да си го взема. — И изчезна.

Биар с мрачна решителност препускаше на изток. Залязващото слънце осветяваше гърба му. Той не се обръщаше назад. Бе видял всичко, което трябваше, всичко, което бе позволила да се види тази прокълната мъгла. Легионът бе загинал, лорд-капитан Джефрам Борнхалд бе загинал, и за това имаше само едно възможно обяснение — бяха ги излъстили Мраколюбци, като онзи Перин от Две реки. Това беше вестта, която трябваше да отнесе на Дейн Борнхалд, сина на лорд-капитана. Но имаше и една още по-лоша вест, която да отнесе, и то не на кого да е, а на самия Педрон Ниал. Трябваше да му докладва за онова, което бе видял в небето над Фалме. Той пришпори коня си и се понесе още по-бързо на изток.

Ранд отвори очи и зяпна към слънчевите лъчи, процеждащи се през някакви гъсти твърди листа. Беше лавър — това вечнозелено дърво винаги му се бе струвало странно. Вятърът носеше лъх на приближаващ сняг. Той лежеше по гръб и усещаше допира на одеялата, обгърнали тялото му. Сетрето и ризата му, изглежда, ги нямаше, но нещо стягаше гърдите му, а левият хълбок го болеше. Извърна глава и видя Мин — седеше на земята до него и го гледаше. Отначало не я позна: не я беше виждал с рокля. Тя му се усмихна плахо.

— Мин! Ти ли си? Откъде се взе? Къде сме? — Паметта му се връщаше на парцаливи откъслеци. Спомняше си стари неща, но по-новите приличаха на късчета счупено огледало, въртящи се из ума му.

— От Фалме — промълви тя. — Сега сме на пет дни източно оттам и ти през целия път спа.

— Фалме. — Още спомени. Мат бе огласил Рога на Валийр. — Егвийн! Тя… Освободиха ли я? — Затаи дъх.

— Не разбирам какво означава „те“, но е свободна. Ние си я освободихме.

— Вие? Не разбирам. — „Тя е на свобода. Поне тя е…“

— Нинив, Елейн и аз.

— Нинив и Елейн? Как така? Всички ли бяхте във Фалме? — Той понечи да седне, но тя го натисна надолу и остана така, опряла длани на раменете му, с очи, приковани в лицето му. — Тя къде е?

— Отиде си. — Бузите на Мин се изчервиха. — Всички си отидоха. Егвийн и Нинив, Мат, Хюрин и Верин. Хюрин всъщност не искаше да те остави. Сега пътуват към Тар Валон. Егвийн и Нинив, за да продължат обучението си в Кулата, а Мат да се отърве от камата с помощта на Айез Седай. Отнесоха и Рога на Валийр. Още не мога да повярвам, че го видях.

— Отишли са си — промърмори той. — Не е могла да изчака поне да се събудя. — Бузите на Мин се изчервиха още повече и тя го пусна и заби поглед в скута си.

Той вдигна ръце, за да отрие лицето си, и се спря, загледан изумен в двете си длани. Сега и на лявата му ръка имаше жигосана чапла, също като тази на дясната, очертана ясно и недвусмислено. „Веднъж чапла, която пътя му ще предопредели; Дваж чапла, за да го прогласи истински.“

— Не!

— Отидоха си — каза тя. — И да казваш „не“, това нищо няма да промени.