Том Брадби - Господарят на дъжда

Наташа го гледаше, сякаш беше най-глупавият мъж в света.

— Вратата беше отворена.

— Затова влязохте да си вземете млякото сама.

Тя пак не отговори.

— Какво стана после?

— Намерих трупа.

Фийлд спря да пише.

— Как стана това?

— Инспекторе, мисля, че вече достатъчно…

— Не съм инспектор.

Тя въздъхна:

— Не, ами…

— Миризмата ли ви привлече?

Тя се намръщи с отвращение.

— Просто не разбирам как сте се озовали в спалнята, след като кухнята е от другата страна на хола — изтъкна Фийлд. — Разположението е същото като във вашия апартамент.

Наташа Медведева се втренчи в него и той я погледна в очите. Нямаше представа какво вижда в тях. Може би презрение. Вероятно нямаше да й е трудно да измисли правдоподобна лъжа, но тя не си направи този труд.

Младият детектив несъзнателно отмести очи към снимките и една от тях привлече вниманието му. Наташа стоеше на дансинга на някакъв нощен клуб, носеше тясна рокля с дълбоко деколте и дългата й коса се спускаше върху раменете точно както сега; изражението й беше безстрастно. Жената до нея беше силно гримирана, но имаше открито, добродушно лице и се усмихваше.

Фийлд взе снимката и посочи втората жена.

— Това е Лена Орлова.

Наташа Медведева поклати глава:

— Не, това е друга приятелка. — Наведе глава и косата се спусна пред лицето й. — О, божичко!

Той не знаеше как да реагира. Затвори бележника и го прибра в джоба си.

— Съжалявам, госпожице Медведева. Мога ли да ви помогна с нещо?

Тя мълчаливо събра косата си.

— Нищо ли не мога да направя за вас?

Тя го погледна:

— Можете да ме оставите на мира.

В очите й забеляза само досада и враждебност.

— Разбира се. Благодаря за помощта.

— За мен беше удоволствие.

— Съмнявам се.

Той излезе и безшумно затвори вратата след себе си. Пое си дълбоко въздух, постоя за миг, после се върна в апартамента с ужасната сцена.

Капризи стоеше до плъзгащата се остъклена врата в хола и гледаше към хиподрума. Когато Фийлд влезе, той се обърна и каза:

— Чен беше на долния етаж. Там живеят две семейства, които в момента са в Ню Йорк. След малко ще разпитаме портиера. Според Чен тези апартаменти са собственост на Лу Хуан, по прякор Сипаничавия.

Фийлд кимна:

— Ясно.

— Така ли?

— Да.

— Разбираш ли?

— Да. Значи… и двете жени са собственост на Лу.

Младият мъж се опита да скрие смущението си от тази новина и спомена за Наташа Медведева с белия й халат. Защо не беше облечена, след като минаваше обяд?

— Оръжието на убийството липсва — продължи Капризи. — На белезниците няма отпечатъци, значи… — Той се обърна към Фийлд и се вгледа в него, сякаш беше прозрачен. — Някой е почистил след убийството. Какво ти каза съседката?

Макар че го попита, личеше, че се досеща за отговора.

— Нищо съществено — отвърна Фийлд.

Капризи отново се обърна към прозореца и се загледа в часовниковата кула.

— Мамка му.

Марецки излезе от спалнята, като примигваше често зад малките кръгли очила. Косата му бе по-дълга и по-рошава от последния път, когато беше инструктирал новите служители. Като бивш професор по философия в Санкт Петербург той се ползваше с уважението на детективите, мнозинството от които нито бяха завършили висше образование, нито имаха вид на интелектуалци. Също като Фийлд, и той се потеше в дебелото си сако. Както винаги носеше яркожълта вратовръзка, но днес тя само подчертаваше тъмночервения цвят на бузите му. Руснакът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се пръсне.

Застана разкрачен между двамата детективи и измърмори:

— Странна работа.

— Какво му е странното? — подкани го Капризи, когато стана ясно, че трябва да му вади думите насила.

Марецки се приближи до прозореца и отговори със съвсем лек руски акцент като този на Наташа:

— Тя е по еротично бельо. Завързана е за леглото, за да не може да мърда, но въпреки многото кръв няма следи от борба.

— Какво означава това?

— По това ли си е падала? — започна Марецки и погледна снимките на етажерката. — Белезниците. Бельото. Или е задоволявала сексуалните фантазии на някой мъж? Мъж, когото е обичала или е обслужвала.

— Имало ли е скарване, скандал между любовници? Може би той я е завързал и тогава са се скарали.

— Не. Това е нещо по-дълбоко, някакъв необуздан бяс. Виж трупа. Това е омраза към всички жени, не просто към Лена Орлова.

Фийлд се замисли за обезпокоителното изражение на удоволствие върху лицето на жертвата. Би трябвало на него да се чете ужас.