Том Брадби - Господарят на дъжда

Застана с ръце в джобовете. В ъгъла имаше открит канал, а до него — тенекиена кофа, служеща за тоалетна. Тук вонеше по-ужасно отколкото навън.

Наташа вдигна глава и отметна косата си назад. В очите и се четеше страх. Фийлд издърпа един стол.

— Може ли да седна?

— Тук можете да правите каквото искате.

Той остави сакото си на края на матрака. Лъснатите му обувки изглеждаха съвсем неподходящи за това място.

Наташа още носеше шлифера, но беше събула обувките си и той неволно се загледа в краката й. Палците й бяха необичайно дълги, ноктите — лакирани в тъмнокафяво или може би зелено.

— Какво ще правите с мен? — попита тя.

— Не съм решил. Какво правехте там?

— Видяхте.

— Защо го правехте?

Тя не отговори.

— Баща ви е бил царски офицер. Човек с достойнство, ако съдя по вида му на снимката. Как е възможно вие…

Наташа заплака.

— Съжалявам — прошепна той.

Тя притисна ръце до гърдите си както през първия ден, когато я беше срещнал, и престана да трепери. Избърса очи с ръкава си.

— Вие англичаните… сте толкова учтиви.

— Трябва да ни помогнете.

— Да ви помогна ли? Как мога да ви помогна? Не знаете ли всичко?

— Ако отказвате, ще ви пратим в затвора.

— Мислите си, че можете да ме пратите в затвора? — попита тя и на лицето й се изписа гняв.

— Извършихте престъпление.

— И си мислите, че ще намерите свидетели, които…

— Аз съм свидетел. Колегите ми също. Заплахите на Лу не могат да ни впечатлят.

Тя бързо се отказа от агресивното поведение и наведе глава.

— Ще бъдете изправена пред смесен съд, ще ви обявят за виновна в болшевишка пропаганда и… предполагам, ще ви лепнат петнайсет-двайсет години. Ще се постараем да ви пратят в някой от нашите затвори, където Лу не може да подкупи надзирателите и да ви измъкне.

Наташа вдигна ръце и докосна слепоочията си, сякаш искаше да попречи на думите му да стигнат до съзнанието й. Втренчи се мълчаливо напред, после бавно се отпусна на леглото. Опря тила си на стената и заплака; Фийлд не беше виждал такава мъка.

— С кого се виждаше Лена?

Тя отново избърса очи.

— Не знам.

— Лу ли я уби, или някой от приятелите му?

— Не знам.

— А Наталия Симоновна?

В очите й пролича ужас.

— Познавахте ли Наталия Симоновна?

Тя енергично поклати глава.

— Познавахте ли Ирина Игнатиева?

— Не, аз…

Отново опря глава на коленете си.

— Още веднъж ще ви попитам — настоя раздразнено Фийлд. — Познавахте ли Наталия Симоновна?

— Не.

— Познавахте ли Ирина Игнатиева?

— Не.

— За бога! — Той се изправи. — Всички сте от Казан. За глупак ли ме мислите? — Направи една крачка към нея. — Страхувате ли се от нещо, Наташа?

Тя отново заплака. Този път Фийлд инстинктивно се приближи. Прегърна я и тя се притисна до него, облегна главата на гърдите му. Той я притисна по-силно.

Леко разхлаби прегръдката си, вдигна ръка и отметна косата й от челото. Остана така, докато тя се успокои и престана да плаче, като наблюдаваше вратата.

— Така е по-добре — каза накрая.

Тя вече не плачеше и не трепереше, но Фийлд не искаше да я пусне. Тя притисна по-силно глава до гърдите му и стисна ръкава му, сякаш беше спасителна лодка.

— Всичко ще се оправи — успокои я той.

— Не. Никога не може да се оправи.

Пусна я внимателно. Наташа се наведе напред, облегна лакти на коленете си и остана така, като от време на време бършеше сълзите си. Изглеждаше крехка, почти като дете, далеч от циничната превзетост от първата им среща.

— Какво ще правите с мен?

— Говорих с една жена, която ви познава добре. Тя ми каза, че от всички руски момичета тук вашето положение е най-тежко.

— Госпожа Орлова от „Маджестик“.

— Какво имаше предвид?

Наташа сведе очи:

— Не знам.

— Не мога да ви помогна, ако вие не ми помогнете.

— Никой не може да ми помогне, Ричард.

— Грешите.

— Не, не греша.

— В какъв смисъл е тежко положението ви?

— Правете каквото искате с мен, но моля ви, не ми задавайте повече такива въпроси.

— Как станахте собственост на Лу?

— Не мога да говоря за него.

Последва дълго мълчание, докато Наташа се колебаеше дали да говори.

— Лена… — започна неуверено и спря.

— Продължавайте.

— Ами… Имаше нов мъж. Питахте ме дали е започнала нова връзка. Да, имаше. Той… Лена не говореше за това, но този път беше различно.

— От колко време преди…

— Около два месеца. Тя изглеждаше по-щастлива, сякаш най-после вижда някаква надежда.