Том Брадби - Господарят на дъжда

Капризи се качи от другата страна.

— Карай — нареди Фийлд.

Наташа вече не се съпротивляваше. Косата й беше паднала пред лицето. Все още стискаше позивите.

Капризи ги измъкна от ръцете й и ги погледна.

— Голяма грешка — измърмори.

Колата се отдалечи на заден ход от тълпата.

След няколко минути стигнаха полицейското управление и през целия път Наташа остана със сведена глава. Капризи нареди на Чен да я затвори в килия. Фийлд не посмя да я погледне, когато я отвеждаха.

Влязоха и Капризи заяви:

— Гладен съм. Ще дойдеш ли в стола да хапнем?

Фийлд не знаеше какво да прави.

— Ако ме питаш, по-добре я остави известно време да си помисли — посъветва го американецът.

В стола имаше голяма опашка и Фийлд би се отказал да чака, ако коремът му не къркореше от глад. Сипа си месо, за което го увериха, че е телешко, картофи, боб и разварени моркови. Имаше чувството, че отново е в училище.

Докато отиваха към масата, един едър шотландец с прошарена коса, който бе играл в противниковия отбор, потупа Фийлд по гърба и се засмя:

— Браво. Научи този янки на това-онова.

Когато седнаха, младият мъж се усмихна на Капризи:

— Приятел ли ти е?

— Британска му работа.

Фийлд си наля чаша вода и обилно поръси храната си със сол и пипер опитвайки се да й придаде някакъв вкус.

— Смяташ ли някога да се върнеш в Америка? — попита; не желаеше да разговарят за жената в подземието.

Капризи не отговори. Седеше с опрени на масата лакти и насочена надолу вилица и бавно дъвчеше.

— В Чикаго горещо ли е през този сезон? — настоя Фийлд.

— Горещо е.

— Но не колкото тук?

— Никъде не е толкова горещо.

— Сигурно в пустинята Гоби.

Капризи леко се усмихна:

— В Гоби не вали.

— Познаваш ли Капоне?

— Не.

— Харесва ли ти Чикаго?

— Да.

— Даваш ли понякога многосрични отговори?

Американецът отново се усмихна:

— Не.

Фийлд лапна парче картоф и продължи да говори с пълна уста:

— Добре, да се състезаваме. Да видим кой ще започне тема, която няма да се изчерпи само с три изречения.

— Откъде си?

— А, това не става. Ако не искаш да говориш за миналото си, моето също ще е тайна. Аз съм от Йоркшир, а ти си от Чикаго. Ще спрем дотук.

Капризи бутна чинията си встрани и взе купичка с яйчен крем и някакъв пудинг.

— Ходил си в някое от онези училища за вундеркинди, това го знам.

— Не бяхме чак такива вундеркинди. Ти къде си учил?

Капризи продължи с пълна уста, без да отговаря на въпроса:

— Вуйчо ти е от каймака на обществото.

— Да, така е.

— Жена му също.

Фийлд се втренчи в пудинга си:

— Да знаеш, това в купичката може да ми развали настроението.

— На кого му пука?

Двамата се ухилиха. Младият мъж отново погледна купичката си.

— Боже мой, каква гадост!

— Зарежи го — посъветва го колегата му. — Не искам да се отровиш. Нали сега аз се грижа за теб.

— Приличаш на майка ми.

— По косматите гърди ли?

— Гледаш ме, сякаш не мога сам да се грижа за себе си.

— Може би не е мислела за теб, когато те е гледала така.

— Как така?

— Мислела си е, че е посветила целия си живот на теб, а ти я изоставяш, значи й е било тъжно за себе си, не за теб.

— Откъде знаеш? — тихо попита Фийлд.

— Стига толкова празни приказки.

— Не можеш да твърдиш, че сме приятели, а да не знаем нищо един за друг.

— Това, което харесвам в теб, Фийлд, е, че си взел най-хубавите черти на британците, стабилен и непосредствен си, затова недей…

— Само си мислиш, че съм такъв. Стабилен може би, иска ми се да мисля, че съм такъв. Но непосредствен? Не съм сигурен.

Последва дълго мълчание. Капризи се втренчи в храната си, сякаш изведнъж се беше превърнала в най-интересното нещо на света. Когато вдигна глава, Фийлд видя огромна тъга в очите му. Този поглед му беше познат.

— Жена ми се казваше Джейн и е първата ми любов, баща ми беше железар и семейството на Джейн живееше в отсрещната къща. Като деца вечер си махахме през прозореца. После започнахме да излизаме. — Потърка брадичката си. — Оженихме се. Всичко беше идеално и в същото време съвсем объркано. Роди ни се момче… — Той понечи да каже името, но не можа да го изрече. — Хубаво хлапе. — Стисна устни, за да овладее обзелите го чувства. — Страхотно хлапе. Мило… Тя искаше голямо семейство, но не можехме… нали се сещаш, това беше всичко и… какво от това, нали бяхме заедно? Винаги сме си го казвали, дори преди да се оженим — че ако не можем да имаме деца, всичко ще е наред, защото бяхме заедно. Май много сълзливо стана. Трябваше да измисля по-забавна история.