Том Брадби - Господарят на дъжда

— Таз’ момиче. Проститутка.

Капризи се приближи, като хвана чашата си с две ръце.

— Не е уличница.

— Елитна.

— Ами…

— Рускиня. — Инспекторът махна пренебрежително, сякаш това обясняваше всичко. — Знам. — Свали краката си, погледна документа на бюрото и пак ги вдигна на столчето. — Лу… Не в негов стил, не?

— Момичето е живяло в негов апартамент.

— Негова била? Той има много.

— Да, била е от контингента му.

— Той е алчен. Като китаец. — Инспекторът хвърли поглед към Чен. — Значи мислите, че той… нали знаете? Рани с нож. Много пъти… във вагина, казвате?

Той се намръщи.

— Да.

— И бил Лу, мислите?

— Подозираме, че поне знае кой е убиецът.

Капризи не беше докоснал кроасана си и Фийлд му го взе. Умираше от глад.

— Дали не е имало други… Имали ли сте подобни случаи? — попита американецът.

— Тук? — Инспекторът заръкомаха, сякаш да подчертае, че такова нещо е невъзможно да се случи на френска територия. — Не. — Замисли се отново. — Не.

Спряха пред триетажна къща с голяма тераса на първия стаж: улица „Вагнер“ номер три. Капризи огледа постройката. Лицето му бе като отражение на тревогата, която чувстваше Фийлд.

— Знаеш ли колко мъже изпълняват заповедите на Лу? — попита американецът.

— Двайсет хиляди.

— Точно така. Цяла армия, мамка им. Ти какво смяташ, Чен? Да оставим ли оръжията си в колата?

Китаецът се обърна и изсъска:

— Нека те да ни разоръжат.

На верандата нямаше никого, но когато тримата се качиха по каменното стълбище, едното крило на голямата дървена порта на главния вход се отвори и те влязоха в мрачно преддверие с под на бели и черни квадрати. Отначало Фийлд не успя да види кой е отворил вратата, но когато мъж с черен костюм се приближи да ги посрещне, забеляза друг отзад. Телохранителят стоеше облегнат на оръжеен шкаф, зареден като за война.

И двамата бяха руснаци и онзи, който ги посрещна, им даде знак да му предадат оръжията си. Капризи неохотно бръкна в джоба си и му подаде револвера си. Фийлд последва примера му. Когато и Чен даде своя, телохранителят ги заведе до стълбището и ги остави да се качат сами.

На Фийлд му се искаше да погледне назад, но устоя на изкушението. Стълбището бе голямо, горният етаж — мрачен. В къщата беше като в гробница.

Тримата бавно се приближиха до двойна врата, водеща в голям салон със спуснати щори и дебели червени завеси. Единствената светлина идваше от настолна лампа в един ъгъл. Лу седеше с крака върху едно столче и млада китайка ги разтриваше. Той я отпрати и кимна на посетителите си да се приближат. Посочи им два стола, поставени срещу него. С нищо не издаде, че познава Фийлд.

Чен остана прав.

Лу седеше в ниско кожено кресло между остъклен шкаф и роял, покрит със снимки. На Фийлд му беше нужно известно време, за да осъзнае, че са фотографии на момичета — на неговите момичета, начело с Наташа Медведева и Лена Орлова. Бяха студийни снимки като на филмови актриси.

Лу бавно сви и изпъна пръстите на дясната си ръка.

— Чай?

— Да — отвърна Капризи.

Лу натисна един звънец и в стаята влезе млад прислужник.

Китаецът се изкашля хрипливо. Лицето му имаше нездрав цвят, бузите му бяха осеяни с белези. Имаше малки остри очички. Според Фийлд те издаваха голяма интелигентност и едва сдържан гняв, който всеки момент би могъл да премине в агресия.

— Искали сте да говорите с мен? — попита той, след като прислужникът се оттегли.

Вдигна ръце, събра дебелите си пръсти с безупречен маникюр и опря брадичката си на тях. Говореше английски добре, но бавно, като изяждаше последните звуци на някои думи.

— За Лена Орлова — каза Капризи.

Лу кимна:

— Лена, да.

— Молим за извинение, че ви притесняваме.

Китаецът отново кимна:

— Вече говорих с колегите ви от френската полиция.

— Да, но ние водим разследването… Колкото и да ценим колегите си, бихме искали лично да разговаряме със замесените.

— Аз как съм замесен?

Прислужникът донесе поднос с чаши и го остави на масата до креслото на Лу. Капризи го изчака да излезе, преди отново да заговори:

— Замесен може би не е най-точната дума. По-скоро свързан.

— Как съм свързан?

Капризи смутено се размърда.

— Лена Орлова е живяла в апартамент, за който имаме основания да смятаме, че е ваш.

Лу се намръщи и потупа брадичката си с пръсти.

— „Щастливи времена“ ли? — попита, сякаш се опитваше да си спомни. — Да, мисля, че е собственост на една от фирмите ми. Това е всичко.