Том Брадби - Господарят на дъжда

— Боже мили!

— От моя шивач.

— Благодаря.

— Облечи го. Ще се почувстваш по-добре. — Капризи извади две ризи, увити в оризова хартия. — Това също ще ти дойде добре.

Фийлд разви хартията и опипа тънкия памучен плат. Американецът отново се наведе.

— Ето и хубава копринена вратовръзка.

— Нямам думи.

— Не казвай нищо.

— Хайде да отидем в банката. Мога веднага да ти върна парите. Вече имам достатъчно и…

— Подарявам ти ги.

— Стига глупости.

— За мен е удоволствие.

— Не мога да ти позволя…

— За щастие не знаеш колко струват.

— Жестът ти е прекалено щедър.

— Не мога да те гледам как се пържиш в собствен сос, полярна мечко.

— Имам пари.

Капризи пренебрежително махна с ръка.

Фийлд въздъхна:

— Благодаря ти, Капризи. Благодаря.

— Не го споменавай — усмихна се американецът. — Нали така се казва в Англия, „не го споменавай“.

Младият мъж отново погледна сакото.

— Облечи го, полярна мечко.

Фийлд се върна в тоалетната, преоблече се и пак излезе. Колегата му подсвирна:

— Чакай само да видиш как ще ти се лепят курвите в „Маджестик“.

Заедно се качиха в асансьора. Фийлд започваше да се тревожи, че американецът ще остане с погрешно впечатление за парите. Изведнъж се запита дали не е твърде наивно да смята, че каквото и да било допълнение към заплатата му може да е законно и почтено.

— Кой би могъл да внесе пари на сметката ми без мое знание? Възможно ли е да е… официална премия?

— Някой от конспираторите.

— Значи не може да е специално допълнение от службата?

Капризи се усмихна:

— Не съм чувал за такива.

— Какво да направя?

— Нищо, докато някой не се опита да те вербува. Тогава там ще трябва да решаваш. Ако не желаеш да се замесваш, просто им откажи и предложи да върнеш парите, ако искат. Сигурен съм, че ще откажат.

— Кой ще се опита да ме вербува?

— Соренсън, Прокопиев, има голям избор. Доколкото знаем, системата им има строга йерархия. Дори да се присъединиш към тях, сигурно ще са ти нужни години, докато разбереш кой е главният, ако изобщо някога узнаеш.

Асансьорът спря. Капризи дръпна решетката и при тях се качиха неколцина униформени.

Когато се качиха в колата, Фийлд попита:

— Кой е откраднал доклада за отпечатъците?

— Някой от конспираторите. Няма значение кой.

— Грейнджър обаче е главният, нали?

— Това е само предположение, Фийлд.

— Да, но…

— Казах ти само какво мислим. Сам си вади изводите. — Капризи се наведе към шофьора. — Улица „Вагнер“ седемдесет.

Фийлд се загледа в едно момче, което упорито предлагаше вестници на минувачите. В краката му лежеше просяк, преструваше се на изпаднал в безсъзнание.

— Мислиш ли, че новият комисар ще е Маклауд?

Капризи го погледна, понечи да каже нещо, но явно се отказа и отговори само:

— Не знам. Времената са тежки за него.

— Тази сутрин изглеждаше разсеян.

— Лу вече е основният ни заподозрян. Ще се опитаме да го притиснем. Ако се уплаши, ще издърпа ушите на онези членове на Съвета, които са му задължени, каквито вероятно са повечето. Те ще поискат обяснения от Маклауд и затова той трябва да внимава. В Съвета обаче има и хора, които не желаят да търпят повече Лу. Затова ако Маклауд успее да го обуздае или още по-добре, да го разобличи, те ще застанат на негова страна. — Капризи се усмихна. — Той иска да отърве града от Лу, но ако сега се провали, това ще е краят му.

Фийлд мислеше, че отиват направо при Лу, но беше забравил безкрайната бюрокрация при връзките между отделните концесии. Трябваше да попълват документи, да пият кафе и тъй като бяха в жандармерията, да ядат кроасани.

Френският инспектор седеше с крака, вдигнати върху едно столче. Над главата му висеше снимка на някакво парижко кафе и друга на къща някъде в Индокитай. Главното управление на улица „Вагнер“ беше в стара колониална вила с пристройка в двора, само на неколкостотин метра от къщата на Лу. Вътре цареше същата спокойна атмосфера като в участъка в Малката Русия.

Инспекторът имаше изпито лице, но беше изключително разговорлив и им разказа как дошъл преди десет години от френски Индокитай, където първо живял в Сайгон, а после в Ханой. Изглеждаше уморен и скапан от жегата в този край на света.

Фийлд се почуди дали всеки в крайна сметка не се скапва от горещината. Дори с новия си лек костюм той се потеше обилно.

Инспекторът говореше английски със силен френски акцент и бавно ръкомахаше. Замълча едва когато един виетнамец донесе кафе.