Том Брадби - Господарят на дъжда

— Сигурен ли си?

— Маклауд също.

— Маклауд ли?

— И Капризи. Дойдоха заедно.

— Кога беше това?

— Преди четирийсетина минути.

Фийлд се обърна и изтича по стълбите, първо в Криминалния, където бе още тъмно и пусто, после в Специалния отдел, където неговата лампа още светеше. Отново спря по средата на стаята.

— Сър?

Бавно се приближи до кабинета на Грейнджър, потропа и зачака.

Огледа се, после се промъкна в кабинета. Погледна през щорите към асансьора, след това с разтуптяно сърце заобиколи бюрото. Кутията за приходяща поща бе пълна. Той вдигна най-горния документ, който бе нареждане от комисар Биърс до началниците на отдели за „поръчките, използването и злоупотребите с канцеларски материали“.

Остави листа, отново погледна към асансьора и отвори чекмеджето от дясната страна. Вътре имаше кожен кобур и официална покана за някакъв прием във „Фрейзърс“ отпреди четири месеца.

Внезапният звън на телефон го стресна. Той си даде сметка, че е от неговото бюро. Затвори чекмеджето, излезе от кабинета и затвори вратата.

Седна на мястото си и избърса потта от челото си с надеждата, че телефонът ще спре да звъни. Той обаче продължаваше.

— Ричард Фийлд.

— Дики.

— Ало… Пенелъпи.

— Цяла вечер те търся, но все те няма.

— Съжалявам, имаше…

— Бил си зает, знам.

— Мислех да ти изпратя писмените си благодарности за вечерята… за двете вечери. Беше прекрасно…

— Стига глупости. Няма за какво да ми благодариш. Джефри те обожава и много се гордее, че има такъв племенник. Аз също.

Фийлд се изчерви.

— Ами, аз…

— Свободен ли си тази вечер?

Той погледна часовника си. Беше осем и половина.

— Нямам планове, но…

— Ела тогава с нас. В Клуба по езда има бал и… слушай, знам, че се обаждам в последната минута, но Джефри иска да те покаже на всички. Нали няма да ни разочароваш? Сигурна съм, че работата може да почака до утре.

Пенелъпи говореше почти без да си поема въздух.

— Не съм зает, но сигурна ли си?

— Джефри настоява. Нареди ми да те убедя на всяка цена. Хайде да се срещнем пред входа на клуба в десет.

Фийлд затвори телефона и се втренчи в слушалката.

— Грейнджър! — измърмори. — Мамка му.

От възмущение започна да му се повдига. Грешката беше само негова. Капризи го бе предупредил. Трябваше да е по-внимателен и да скрие документа. Почувства се като глупак.

Почуди се къде е отишъл Грейнджър. Изправи се с намерението да тръгне да го търси, но се спря. Сградата беше огромна, можеше да е навсякъде.

Фийлд спря пред Клуба по езда и погледна часовниковата кула, после кооперацията „Щастливи времена“, където прозорецът на Наташа Медведева светеше. Самата тя не се виждаше.

Той гледаше как гостите пристигат и се запита защо не си намери извинение да не отиде. Не просто защото не беше подходящо облечен — всички мъже бяха с фракове и бели вратовръзки, каквито той нямаше. Как само копнееше да го приемат в техния свят на скъпи костюми и рокли, бижута и лъскави обувки.

Влезе през високата остъклена врата и спря в основата на мраморното стълбище под прекрасния кристален полилей.

— Дики!

Пенелъпи носеше бяха рокля и на врата й проблясваха диаманти. Целуна го и го погали по ръката с бялата си ръкавица. Леко се притисна до него. Кожата й беше нежна и френският й парфюм ухаеше приятно. Беше силно начервена и когато се отдръпна, се засмя и избърса бузата му. Той за пръв път забеляза колко са дълги миглите й.

— Ела.

Тя го хвана под ръка и го поведе нагоре по мраморните стълби.

— Съжалявам, че съм толкова неподходящо облечен — промърмори той. — Не успях…

— Не се притеснявай.

Фийлд за пръв път я хареса, защото роклята й наистина беше впечатляваща и хората ги заглеждаха.

Качиха се и влязоха в зала, по-голяма дори от бара на шанхайския клуб. Огромните прозорци, гледащи към хиподрума, бяха отворени, но независимо от това в помещението беше задушно. В средата имаше маса със сребърна купа колкото вана, пълна с цветя. В дъното се намираше най-голямата камина, която Фийлд бе виждал.

Беше претъпкано — повечето гости крещяха, за да се чуват — и Пенелъпи го поведе към камината.

Джефри беше заобиколен от неколцина души. Сред тях бяха Люис и дребен мъж с черни коса и брада, който приличаше на арабин.

— Ричард! — Джефри го посрещна и кръгът от хора около него леко се разшири. — Вече познаваш Чарли.

— Добър вечер — поздрави го Люис.

— Това е Саймън Кемдари, сигурно го помниш от онази вечер на събранието на Съвета.