Том Брадби - Господарят на дъжда

Здрависаха се и мургавият мъж го изгледа изпитателно.

— От Криминалния отдел ли сте? — попита Кемдари.

— Не… по принцип не.

— Но сте детектив — политически, нали?

— Току-що обсъждахме дали генерал Чан Кайши е прикрит комунист — обясни Джефри. — Навярно имаш мнение по този въпрос.

Всички го гледаха в очакване.

— Аз всъщност не работя точно в тази област… — измънка Фийлд, но забеляза неодобрителни погледи и бързо смени тактиката. — Мога да изразя обаче общото мнение на отдела, че той е циник. Готов е да използва всекиго, стига да извлече полза за себе си. Когато някой вече не му е нужен, бързо се отървава от него. Червените имат подкрепа и средства на юг и той ще ги използва в опита си да обедини страната под свое ръководство. Какво ще се случи, това вече е друг въпрос.

— А може би не е — вметна Кемдари. — Някакви сведения за готвени протести?

— Не, доколкото ни е известно.

Събеседниците закимаха енергично.

— Пречупихме ги — заяви мургавият мъж. — Казвахме, че с по-решителни действия ще ги вразумим, и се оказахме прави, въпреки Бородин.

Фийлд не беше сигурен, че безредиците са спрели завинаги и че миналогодишното решение за откриване на огън срещу протестантите е било правилно.

— Сега трябва да покажем на Чан и червените, че няма да позволим на някого от тях да сложи кървавите си ръце върху концесиите в Китай — заяви Кемдари и потърси одобрение в очите на Джефри, който не реагира. — Лу Хуан управлява града, сякаш му е бащиния, и никой не може дума да му каже.

Този път Джефри кимна:

— Ако някой го мисли за застрахователна полица, много се лъже.

— Близък е с Чан — отбеляза Люис. — Знаем го със сигурност. Има връзки и с червените.

— Той е бандит.

— Много си позволява напоследък — съгласи се Джефри. — В това няма съмнение. Така подлъгва някои хора.

Пенелъпи Доналдсън се изпъчи:

— Комунизмът ще залее Китай, както заля Русия. Ако още не сте го разбрали, значи сте пълни глупаци.

Настъпи мълчание. Люис бавно се обърна към нея:

— Пенелъпи, не съм подозирал, че симпатизираш на болшевиките.

Тя веднага омекна:

— Хайде, момчета, цяла вечер ли ще бистрите политиката?

В този момент оркестърът засвири и Люис, който явно се отегчаваше, се измъкна. Пенелъпи хвана Фийлд под ръка:

— Дики?

— Не мога…

— Хайде. Аз ще те науча.

Повлече го към дансинга. Оркестърът ускори темпото.

— Ричард — извика някой.

Беше Джефри. Фийлд спря и Пенелъпи се загуби сред тълпата на дансинга.

— Имам малко работа — обясни вуйчо му. — Досадна история, но трябва да се свърши. Би ли се погрижил за Пенелъпи? Гледай да не си навлече неприятности.

— Да… разбира се.

— Мрази, когато я оставям така, но и без това не мога да танцувам.

— Да… разбира се.

— Внимавай да не пие много.

— Да…

Пенелъпи се върна и хвана Фийлд за ръката.

— Хайде. Или и ти ме изоставяш?

След секунда, когато младият мъж се обърна, Джефри се отдалечаваше към вратата.

Пенелъпи спря до един келнер, който държеше сребърен поднос. Взе чаша шампанско и я изпразни на един дъх, после я върна на мястото й, без да пуска ръката на Фийлд.

Излязоха на дансинга, където някои танцуваха чарлстон. Когато Пенелъпи затанцува, Фийлд си спомни за една статия, която беше прочел в „Норт Чайна Дейли Нюз“, приканваща висшето шанхайско общество „да се откаже от това недостойно рипане и кълчене, показващо пълна липса на уважение към другите танцуващи“.

Фийлд нямаше никаква представа как се танцува чарлстон. Оказа се, че не е толкова лесно, колкото изглеждаше, и Пенелъпи постоянно му се смееше.

— Хайде — каза тя и постави ръка на рамото му, — трябва сърцето ти да играе.

Показа му как да движи ръцете и краката си и той бавно започна да схваща това странно кълчене.

Тя го похвали:

— Справяш се отлично.

На няколко метра от тях Люис го наблюдаваше с усмивка. Той танцуваше с една китайка, която достигаше едва до гърдите му. Фийлд си спомни проститутката, с която за малко щеше да преспи по-предната вечер, и писъците от другия край на коридора. Тук богатите винаги щяха да правят каквото си поискат, помисли си мрачно.

Фийлд вече не издържаше.

— Трябва да пийна нещо.

— След минутка.

Пенелъпи затанцува дивашки, затвори очи, сякаш упоена от музиката и движението на тялото си. Бретонът й се клатеше над челото като махало, беше събрала устни, сякаш искаше да го целуне. Роклята й, ефирна като онази от предишната нощ, се бе отпуснала и при всяко движение малките й гърди изпъкваха през коприната. Фийлд не можеше да свали очи от нея, но не искаше повече да танцува.