Том Брадби - Господарят на дъжда

— Добре — засмя се тя. — Добре.

Хвана го за ръката. Той отново се почувства неудобно от тази интимност и понечи да се освободи, но тя не го пускаше. Изведе го на балкона.

— Знаеш ли — каза, когато се облегна на парапета и се загледа към хиподрума, — ти си твърде млад и красив, за да си дървеняк.

— Старая се да не съм.

— Можеш да танцуваш, ако поискаш. Имаш гъвкаво тяло.

Пенелъпи щракна с пръсти и от ъгъла зад вратата се появи един келнер. Въпреки многото посетители в залата те бяха почти сами на терасата — имаше само няколко групички в другия край. Трасето за конни състезания под тях бе осветено като гранична бразда.

Тя взе две чаши и ги напълни с лед от сребърната кофичка в ъгъла на подноса.

— Пиеш ли уиски? — попита, като му подаде едната.

— Не много често.

— Имаш ли изобщо някакви пороци?

— Съвсем малко.

— Чакай — нареди тя на келнера. — За ваше здраве, господин Фийлд.

Изпи уискито си, после взе чаша шампанско и изгълта и него.

— Така е по-добре — заяви.

Пенелъпи върна чашите и взе още две.

— Колко ще продължи това?

— Колкото поискаме.

— Ние ли?

Тя леко отпусна чашата си.

— Не ме харесваш, нали, Ричард?

— Прекалено си мила с мен, повече, отколкото съм очаквал.

— Защо повече?

— Сигурен съм, че знаеш отговора.

— О, всички тези приказки, че майка ти се била омъжила за човек от по-долна класа, са пълна глупост.

— Вкъщи им се отделя голямо внимание.

— За мен са глупости.

Тя отново изпи чашата си до дъно.

— Джефри заръча да не ти позволявам да пиеш много.

— Значи си ми като надзирател?

— Не, разбира се…

— Имала съм и по-лоши. — Тя взе чашата му, извика келнера и взе още две. — И така, какви пороци имаш все пак, Ричард?

Той не беше вечерял и от алкохола главата му се замая.

— Пороци ли?

— Никакви ли нямаш?

— Имам.

— Кои са?

— Неувереност. Това порок ли е?

— Не. Когато е в умерена степен, е благодетел.

— Ами…

— Чакай.

Тя вдигна чашата си.

— Слушай…

— Не. Ти трябва да ми правиш компания. Това ти е работата.

— Работа ли?

— Нали си ми надзирател.

— Пенелъпи…

— Пий.

Тя изгълта съдържанието на още една чаша и Ричард последва примера й. Алкохолът изгаряше стомаха му. Пенелъпи върна чашите на келнера и взе още две.

— Стига толкова.

— Слушай, Дики, не можеш…

— Ще…

— Не, няма.

— Дай ми само пет минути почивка. Не може ли поне по-бавно?

Тя се усмихна:

— Добре, господин Фийлд. Да започнем с традиционните пороци. Алчност?

— Бих искал да съм богат, да не се тревожа за нищо, да мога да си позволя… — Той махна към гостите в залата. — Ако това е алчност, тогава, да.

— Завист?

— Понякога.

— Леност?

— Не.

— Ненаситност?

— Това спада към алчността.

Тя отпи глътка уиски и леко се усмихна.

— Сластолюбие?

Фийлд не отговори и допи съдържанието на чашата си.

— Още една — настоя Пенелъпи.

— Никога не бях виждал жена да пие уиски.

— Израснал си под похлупак.

— В известен смисъл.

— От какво те пазеше този похлупак?

Той се усмихна:

— Кажи сега за себе си.

— Дали съм расла под похлупак?

— На кои пороци си се отдала?

— Навярно на всичките. Повечето хора ме смятат за пропаднала жена.

— Алчност?

— Да, алчна съм за щастие.

— Това не се смята за алчност.

— Според някои се смята.

— Пенелъпи…

До тях се беше приближил мъж с очила с дебели лещи и прошарени коса и брада.

— Стърлинг — възкликна завалено тя. — Стърлинг Блекман, позволи ми да ти представя Дики Фийлд, мой… братовчед или по-скоро…

— Племенник — поправи я Фийлд.

Двамата мъже се ръкуваха.

— Приятно ми е, Ричард.

— Стърлинг.

— Вие двамата трябва да си поговорите. Стърлинг е репортер в „Ню Йорк Таймс“. Снощи говорихме за теб, Стърлинг, или беше по-миналата нощ? Не помня вече.

— Надявам се, не сте споменавали името ми напразно.

— О, Джефри говореше за теб, но знаеш колко се ядосва, когато някой не проявява достатъчно далновидност. Дики е от Специалния отдел.

Блекман наклони главата си на една страна:

— С удоволствие бих…

— Трябва да поговорите, но не сега. Искам да се прибирам. Хайде да ме изпратиш, Дики.

— Не знам…

— Моля те. Прояви се като кавалер.

Фийлд кимна на репортера и последва Пенелъпи.

— Може да се видим някой път на обяд — предложи Блекман.

На младия мъж се искаше да каже на репортера да не се занимава с него, но не се чувстваше в свои води. Пенелъпи вече беше излязла от балната зала и си проправяше път сред тълпата навън.