Том Брадби - Господарят на дъжда

Той я последва покрай дансинга. Една пияна жена залитна и се блъсна в него. Фийлд й помогна да се изправи и тя обгърна врата му с ръце. В този момент той застина.

Те стояха на площадката.

Лу беше със същите телохранители. Сред хората, които се суетяха около тях, бяха Чарлс Люис и Саймън Кемдари, а също и Наташа. Когато тя се обърна, Фийлд тръгна към тях. Погледите им се срещаха за миг. Лицето й бе уплашено и враждебно и очите й проблеснаха предупредително. Люис вдигна глава и безстрастно погледна Фийлд. На младежа му се стори, че му се надсмива.

Лу бавно размахваше ръка. Кемдари го слушаше внимателно. Люис се обърна към Наташа и почти я скри от погледа на Фийлд.

Фийлд знаеше, че трябва да се маха. Китаецът не показваше, че го е видял, но сигурно беше нарочно.

Лу влезе в залата и хората му го последваха. Наташа спря точно пред Фийлд. Носеше дълга вечерна рокля. Вдигна ръка, прокара я през косата си, после отново я отпусна. Премести тежестта си от единия на другия крак. Обувките й бяха елегантни, вързани с тънки каишки около глезените.

Лу поклати глава, сякаш отхвърляше някакво предложение на Кемдари, и се отдръпна. Наташа не се отделяше от него. Той вдигна леко ръка и й позволи да пъхне своята под неговата. Рускинята бе толкова по-висока от него, че изглеждаха едновременно смешно и зловещо. Фийлд се помъчи да преодолее погнусата си и бавно слезе по стълбите.

Пенелъпи го чакаше долу и търсеше цигари в чантичката си.

— Искаш ли? — попита, докато палеше своята.

— Не, благодаря.

Тя беше пияна. Той също беше пиян, объркан и ядосан.

Пред тях спря кола и те се качиха. Фийлд отново погледна кооперацията „Щастливи времена“. В апартамента на Наташа още светеше. Щеше ли да се качи по-късно?

Пенелъпи сложи ръка върху бедрото му:

— Бъди така добър да смъкнеш стъклото на прозореца си.

Фийлд се изпъна, опита се да отдръпне крака си, после се наведе и изпълни молбата й.

Пенелъпи събу обувките си, вдигна краката си и ги сложи в скута му. Усмихна се:

— Позволи ми да остана така. Изморих се от танците.

Той бавно започна да масажира пръстите и стъпалата й. Кожата й беше нежна, ноктите — лакирани. Тя се отпусна назад и изстена:

— Истинско мъчение е да танцуваш с тези обувки.

Беше опряла глава на облегалката до прозореца. Потърка с единия си крак слабините му. Той се опита да се отдръпне.

Когато спряха пред къщата на улица „Крейн“, Пенелъпи се обу.

— Хайде, идвай.

— Уморен съм, по-добре…

— Стига глупости. Джефри ще остане разочарован, ако не дойдеш.

Фийлд се поколеба за секунда, после слезе. Когато се качиха на верандата, един прислужник им отвори.

— Дай си сакото, Ричард.

— Не, аз…

— Хайде, Ричард. Цяла вечер се вариш в него.

Той й даде сакото и тя го връчи на прислужника.

— Господарят вкъщи ли е? — попита, но той поклати глава.

Пенелъпи влезе в хола. Фийлд погледна жално затворената входна врата и сакото си в антрето.

— Пенелъпи.

Тя не отговори. Фийлд я последва послушно в хола и застана между голям часовник и старо бюро от тиково дърво; над него висеше картина с английски пейзаж, подобна на онези в Спортния клуб. Пенелъпи му наля чаша уиски.

— Виж, не искам да ме помислиш за скучен…

— Ти наистина си скучен.

— Трябва да ставам рано.

— Ти си млад и силен. Джефри ще се ядоса, ако дойде и разбере, че съм те пуснала да си тръгнеш.

Той погледна чашата. Не беше в състояние да пие повече. Макар че сетивата му бяха притъпени, имаше чувството, че Пенелъпи е нервна.

— Ела.

Тя взе чашата от ръката му и я постави заедно със своята върху една китайска масичка, после го хвана за ръката и го поведе към вратата.

— Ела да ти покажа най-голямото ни съкровище.

Отначало той се възпротиви, но в крайна сметка я последва. Качиха се на горния етаж.

— Огромен златен Буда — обясни тя и когато влязоха в спалнята, Фийлд видя статуята до леглото.

Пенелъпи се обърна към него:

— Какво мислиш?

— Великолепна е — равнодушно отвърна той.

— Изчакай за минутка.

Тя влезе в банята, смъкна роклята си и се изправи пред него.

Не носеше бельо. Триъгълникът между краката й бе по-малък и оформен, отколкото си го беше представял; гърдите й — по-стегнати и закръглени, отколкото му се бяха сторили в клуба. Пенелъпи взе дълъг копринен пеньоар иззад вратата, облече го и се обърна към Фийлд. Много добре знаеше, че я е огледал.

— Ричард…

— Ще си тръгвам.

— Както искаш.

— Благодаря за приятната вечер.