— Не се съмнявам.
— Ако не напуснете веднага, ще подам дипломатическа нота.
— Не знаех, че това място е под дипломатическа защита.
— Ако обичате…
— Господин Бородин, чуйте ме.
Руснакът замълча.
— Ваша сънародничка беше убита. Имаме причини да смятаме, че на няколко пъти е идвала тук.
Бородин се отдръпна и им направи място да минат зад преградата. Гледаше ги все така с подозрение. Хилавият мъж с кръгли очилца и вид на интелектуалец, който седеше зад бюрото, се изправи и се ръкува с полицаите, но без да се представи. Беше като двойник на Сергей. Покрай стените тук също бяха наредени купчини списания, освен зад бюрото на редактора, където висяха портрети на съветски лидери. Фийлд видя Сталин, Каменев, Зиновиев, Ленин, но не и Троцки.
— Помните ли Лена Орлова? — попита англичанинът.
Редакторът погледна плахо Бородин, който явно щеше да говори от името на двамата. Фийлд вече разбираше защо Грейнджър толкова ненавижда този така наречен революционер.
— Орлова ли?
— Средна на ръст, руса, хубавичка — намеси се Капризи.
— От Казан — добави Фийлд.
Бородин вдигна рамене:
— Може да е била на някое заседание.
— Само на едно ли?
— Имаме доста посетители. Много хора не приемат начина, по който вашите вестници и списания представят Съветска Русия.
— Значи е идвала веднъж.
— Да.
— А Наташа Медведева?
Бородин отново вдигна рамене, сякаш името не му беше познато.
— Не може да не я помните — настоя Капризи. — Висока, тъмнокоса, много красива.
— Тук има много красиви рускини, господин полицай.
— Забелязахме вече — отбеляза Фийлд и Бородин го изгледа мрачно. — Познавате ли Сергей Станиславович?
Бородин поклати глава. Фийлд се обърна към редактора:
— А вие?
— Присъствам на всички заседания — побърза да каже Бородин.
— Преди няколко дни бяхте на юг.
— Мога да говоря от името на персонала.
— Значи не познавате Станиславович?
— Не.
— Сигурно водите списък кой посещава заседанията ви. Имена, адреси…
— Разбира се, че не — възкликна възмутено Бородин. — Ако искате да тормозите онези, които не одобряват злостната ви пропаганда…
— Добре — прекъсна го Капризи. — Ясно.
— Станиславович, Медведева и Орлова са от Казан — продължи Фийлд. — Посещавали са ваши заседания и въпреки това твърдят, че не се познават добре. Станиславович твърди, че не е познавал никоя от жените в Русия.
— Вие в Лондон всичко ли знаете?
— Не, но…
— Ние в Москва също не можем да знаем всичко.
— Емигрантите често се събират — намеси се Чен с тих глас. — Тези хора са били близки и вие също ги познавате.
Бородин се втренчи заплашително в китаеца.
Капризи се изправи. Нямаше смисъл да си губят времето.
— Благодаря, че ни отделихте от времето си, господин Бородин.
Когато излязоха на дъжда, американецът изсъска:
— Проклет град! — Извади цигарите си и погледна към консулството. — Никой няма да ни съдейства.
Фийлд нищо не каза. Снимката на Наташа Медведева, прегърнала сестра си и баща си пред родния й дом, се беше запечатала в съзнанието му. Той добре си спомняше любовта, която личеше в израженията им — може би защото това изглеждаше толкова далеч от отношенията в неговото семейство. Просто не можеше да повярва, че жената на снимката може да се свърже с хора като онези в редакцията, от която излизаха.
Когато се качиха в колата, Фийлд се облегна на прозореца и затвори очи. Спомни си лицата на родителите си, коленичили в църквата в някоя неделна утрин. Изпита дълбоко, болезнено съжаление, че животът им не се е развил другояче. Вярно, не бяха лоши хора, а само несъвършени човешки създания, заслепени от своите стремежи: баща му се бе срамувал от начина, по който изкарваше прехраната си, и от социалното си положение и искаше все повече и повече; майка му очакваше нещо в замяна на любовта, за която бе жертвала бъдещето си.
За момент Фийлд запази спокойствие, но гневът към баща му скоро се върна. Отчаяните стремежи не бяха бреме, наложено от други, а въпрос на личен избор. Майка му никога не бе поискала нещо, тя просто чакаше някакъв израз на любов, защото без нея животът й нямаше смисъл?
Човек сам определя стремежите си. Ако Албърт Дейвид Фийлд бе обуздал амбициите си и бе изисквал по-малко от семейството си, всички щяха да са щастливи.
Преди да се отърси от тези мисли, Фийлд мразеше баща си с предишната страст.
* * *
В Шанхай, както и в Европа, ръгби обикновено се играеше през зимата. Фийлд не се беше замислял за това, докато не влезе в съблекалнята на полицейския колеж. Докато обуваше черните шорти и дебелите си вълнени чорапи, той си спомни думите на Капризи, че мачът е нещо като изпитание за издръжливостта на двата конкурентни отдела на полицията. Предишната година един едър италианец беше припаднал заради жегата.
Читать дальше