Том Брадби - Господарят на дъжда

Фийлд не разбра какво имаше предвид руснакът. Кръвта му още кипеше от възбуда.

— Ти си глупак, Ричард Фийлд, но по-добре глупак, отколкото лъжец. — Прокопиев махна с револвера си. — Пъхни оръжието в колана си. Ще ти потрябва.

Фийлд се намръщи.

— Този град превръща всички ни в лъжци, Фийлд. Лъжци и измамници. — Прокопиев се изправи и прибра револвера в кобура си, на лицето му изведнъж се изписа безпокойство. — Каква полза имам да те убивам? Може би все още имаш шанс да уредиш живота си. Просто трябва да се вразумиш. — Обърна се и заслиза пред Фийлд. — Оттук има страничен изход. Всички сгради са под наблюдение и отпред, и отзад, но само аз пазя тази уличка, затова побързай.

— Значи Грейнджър е бил прав — измърмори Фийлд по-скоро сам на себе си.

— Грейнджър беше достоен човек, но вече го няма. Затова бягай, докато още имаш възможност.

Руснакът хвана Фийлд за рамото и го избута навън, после затръшна металната врата зад него.

Фийлд вървеше като насън, с притворени очи заради яркото слънце. Очакваше да чуе изстрели зад гърба си и да почувства внезапната болка от куршум, но уличката беше тиха.

На улица „Крейн“ прислужникът се отдръпна уплашено пред него. Фийлд влезе, без да чака покана, и отиде направо в хола.

Грамофонът свиреше. Тъжната мелодия се изливаше през отворената врата на верандата. Пенелъпи седеше свита като малко дете на плетения диван и съзерцаваше безупречно окосената си морава.

Фийлд седна срещу нея. Извади цигара и с треперещи ръце я запали.

— Винаги разбирам, когато отива при някое от тези момичета — каза Пенелъпи. — Само тогава си позволява да покаже някакви емоции. Не за дълго, разбира се. Те му напомнят за всичко, което е изгубил.

— Той е мъртъв, Пенелъпи.

— Винаги съм си казвала — продължи тя, сякаш не го е чула, — че не е важно, защото това са просто рускини .

Фийлд не можеше да разбере дали тя се опитва да го провокира, или още не е забелязала присъствието му.

Стана и отиде при грамофона. Вдигна иглата, после в пристъп на ярост събори целия апарат на пода.

Обърна се.

Пенелъпи се беше сепнала.

— Твърде късно ли е за мен, Ричард?

— Не съм свещеник.

В очите й се четеше молба.

— Моля те.

— Боже мили…

— Той е убил онова момиче, нали?

Изгледа я втренчено.

— Кое от всичките?

Пенелъпи се намръщи объркано. После изведнъж разбра и лицето й се изкриви болезнено.

— Знаеш ли как са умрели тези жени? — попита Фийлд и пристъпи към нея. — Запушвал е устите им и ги е наръгвал толкова пъти, че в телата им имаше дупки, в които можеш да пъхнеш юмрука си.

Пенелъпи сведе глава.

— Никой не може да ти даде опрощение за такова нещо.

Тя затрепери от мъка, но Фийлд не понечи да я утешава.

Когато Пенелъпи вдигна глава, очите й бяха тъмни като дупки, гримът й бе размазан.

— Все му повтарях, че той е най-смелият мъж, когото съм виждала, но той не мислеше така.

— Всичко се е променило край Делвил. Излял е гнева си първо върху теб, а после върху рускините.

— Обвиняваше ме, че не мога да го възбудя. Отначало не ми се струваше важно. — Тя се усмихна. — Мислех, че любовта лекува всичко. — Изведнъж заплака. — Въобразявах си, че е временно. Тази импотентност, гневът. — Вдигна поглед. — Беше толкова ужасно, Ричард. Побесняваше заради себе си, заради мен. После насочваше яростта си към целия свят.

— Знаем за Ирина, Наталия, Лена. Имаше ли други?

— Когато дойдохме в Шанхай… — Тя въздъхна. — Ох, преди шест години. Мислехме си, че слагаме ново начало. За известно време смятах, че нещата ще се оправят. Поне престана… да ми причинява болка. Вече не ме докосваше.

— Ти обаче разбра, че причинява болка на други.

Тя отново сведе очи.

— Не можех да понеса това отново. Моля те, разбери ме, Ричард. Не можех да понеса.

— Знаела си, че е убил Лена.

Тя мрачно се усмихна:

— Всичко се промени, когато ти дойде, Ричард.

— В какъв смисъл?

— Всичко изведнъж ми се стори толкова очевидно. Не знам как не го бях забелязала дотогава, но когато при първата ни среща ти разказа за бедното момиче, изведнъж разорах. Досетих се, че е той. И, разбира се, осъзнах, че е започнал да го прави още с пристигането ни тук. — Тя отново се усмихна. — Освен това той винаги е бил толкова сприхав, когато станеше дума за теб. Беше бесен, че си дошъл.

— Защо?

Тя го изгледа удивено:

— Наистина ли не знаеш?

Фийлд поклати глава.

— Ти му напомняше какъв е бил, Ричард. В теб виждаше себе си на млади години и човекът, който би могъл да бъде.