Том Брадби - Господарят на дъжда

Тръгна към консулството и един полицай сикх с бяла униформа го пресрещна. Фийлд се потеше обилно.

— Аз съм Ричард Фийлд, от Специалния отдел — представи се той и показа служебната си карта.

Полицаят я разгледа по-внимателно от обичайното в такива случаи, може би защото погледите на околните бяха приковани в тях, после се отмести и го пусна да мине. Фийлд си отдъхна. Пресече улицата и погледна назад към тълпата, проточваща се в продължение на километър и половина до гората от мачти и комини на параходи на пристанището.

Младият мъж мина покрай моряците и достигна друга група сикхски полицаи пред главния вход на консулството.

— Фийлд, Специален отдел.

Към него се приближи сержант със самоуверено изражение и дълги, рунтави мустаци.

— Съжалявам, сър, но имаме изрична заповед да не пускаме никого днес.

— Имам среща с Чарлс Люис.

Сикхът поклати глава:

— Съжалявам, не мога да ви пусна. Заповед на ГК.

— Какво е ГК?

Сикхът посочи един мъж, застанал в средата на платформата срещу парка, издигната като продължение на терасата на консулството. Носеше бяла униформа и голяма триъгълна шапка с перо.

— Главнокомандващият на китайския военен корпус, адмирал сър Едуард Алигзандър Гордън Брюър.

— Аз съм от специалното разузнаване, сержант. Ще съм ви благодарен, ако изпратите някого да уведоми Чарлс Люис, че съм тук.

Сикхът отново поклати глава.

— Аз съм от разузнаването, сержант — бавно повтори Фийлд, сякаш говореше с глух. — Ако не искате да се приберете в Индия без право на пенсия, вървете и ми намерете Чарлс Люис. Веднага!

Изрече последните думи толкова високо, че две жени в основата на платформата се обърнаха. Главнокомандващият произнасяше приветствието си, но вятърът духаше срещу него и Фийлд не чуваше думите му.

Сикхът беше ядосан, но заговори бързо на родния си език на един от подчинените си, който изтича по покритата с чакъл алея към главния вход на консулството.

След няколко минути се върна и прошепна нещо на началника си, който отвори вратата пред Фийлд.

— Благодаря, сержант — каза той и влезе.

Люис го чакаше в главното фоайе под портрет на Дизраели.

— Добър ден — поздрави Фийлд.

Люис не отговори. Преведе го по голямо каменно стълбище под портретите на предишните главнокомандващи на Китайския корпус.

Спря и пусна Фийлд да влезе пръв през огромна врата със златен обков в бална зала с полиран дървен под и големи огледала и портрети по стените. Безшумно затвори вратата.

Фийлд отиде до един прозорец и погледна главнокомандващия и почетните гости, събрали се на двора. Джонките и сампаните сновяха в реката покрай големите параходи. Пагоните на главнокомандващия блестяха на слънцето.

Фийлд се обърна и едва сега забеляза Лу, застанал зад Люис до малка метална врата в дъното на залата. Китаецът се приближи, без да отмества поглед от лицето на Фийлд. Гневът му личеше във всяка стъпка.

— Един ден, господин Фийлд, никой от вас няма да остане тук. Алчността ще ускори провала на европейците. Но кой може да вини господин Джефри и приятелите му, че искат да се възползват пълноценно от ситуацията, докато още могат?

Фийлд за пръв път осъзна, че омразата, горяща в тези малки очички, е насочена не само към него, а към всички чужденци, включително към Люис.

— Как смеете да ми нареждате да идвам тук?

— Не съм ви нареждал нищо.

Лу наклони глава на една страна:

— Мислите си, че ще напуснете жив Шанхай?

— Вие ще решите.

Лу въздъхна:

— Ами жената, детето?

Фийлд мълчеше.

— Идвате в дома ми. Открадвате дневника ми. Моя дневник. Моя. В моя град. В Шанхай.

Китаецът се закашля и тялото му се разтресе, което за момент му придаде уязвим вид.

— Искам само Наташа и момчето — каза Фийлд.

— Ти си луд — намеси се Люис.

— Луд — повтори Лу. — Да.

— Искам…

— Как смеете да се пазарите с мен в този град? Аз командвам хиляди мъже, а вие си мислите, че ще се измъкнете. Как е възможно?

— Искам само да взема жената и детето.

Лу се втренчи в него и той издържа погледа му.

— Да — каза китаецът. — Жената и без това вече е твърде стара, но малкият… толкова нежен.

Гърлото на Фийлд се сви.

— Детето… животът е пред него, но все пак е толкова крехко.

Лу вдигна ръка и се почеса по бузата.

— Имам доказателства, че организирате контрабанда на опиум, която ви носи баснословни печалби, и че използвате част от парите за подкупи на висши обществени служители в този град.