Том Брадби - Господарят на дъжда

Отново завъртя шапката си и тръгна към вратата.

— Късмет, Ричард. Започни на чисто, това те съветвам. Следващия път, когато поискаш нещо, укроти амбицията си. Трябва да сме по-умерени. Прекалено големите очаквания водят до тежки разочарования. И не само за нас.

Гърлото на Фийлд отново се сви.

— Не се ли интересуваш къде е тя?

Той не отговори.

— У приятелите си е, Фийлд. У Катя. — Люис си сложи шапката. — Сбогом. Съмнявам се, че някога ще се видим пак.

Стъпките му заглъхнаха по коридора. Фийлд отиде при прозореца и го изпрати с поглед, когато излизаше в двора. Костюмът на бизнесмена бе ослепително бял под слънцето. Люис спря по средата на моравата, държеше небрежно ръце в джобовете си. Към него се приближи млада жена с развяваща се бяла рокля. Беше зачервена от горещината и от възбуда. Люис свали шапката си и се наведе да я целуне, нежно постави ръка върху рамото й.

През прозореца Катя изглеждаше състарена. В очите й се четеше въпрос, на който Фийлд не можеше да отговори. Пусна го в кухнята и той видя Чен в основата на дървеното стълбище.

Фийлд избърса челото си и се опита да се успокои.

— Не можах…

— Знам.

— Не, казах им да не те закачат, но…

— Не се тревожи за мен, Фийлд.

Думите на Чен му помогнаха да се поуспокои.

— Ела с нас, с мен. Вземи семейството си и ела на кораба.

Китаецът поклати глава.

— Ако останеш, ще те убият.

— Тук съм роден. Искам тук да умра.

— Ще те намерят. Знаеш го по-добре от всеки друг.

— Поне ще се опитат.

Фийлд сведе очи.

— Можех да използвам записките на Лу, за да променя нещата. Можех да ги изпратя на влиятелни хора в Лондон или Вашингтон, в „Ню Йорк Таймс“, на пресата в Англия, Токио, Париж.

Чен се изсмя, но си даде сметка, че Фийлд говори сериозно, и каза:

— Тук ще има промени, Фийлд, не се тревожи за това. — Посочи стълбите. — Тя е там. Детето спи.

— Къде ще отидеш, Чен?

— Имам приятели.

— В града или другаде?

— Навсякъде.

Изведнъж Фийлд разбра:

— Ти си комунист…

— По-тихо — пошегува се китаецът. — Един ден ще можеш да се върнеш в Китай, Ричард. Тогава няма да има Лу-Хуановци, Маклаудовци и продажни бизнесмени и всички чужденци ще бъдат приемани с уважение.

— Кой друг? Има ли много… в управлението?

— И нашето време ще дойде. — Чен кимна. — Наташа те чака.

— Навън има трима души. Проследиха ме от консулството.

— Нищо чудно.

— Ще тръгваш ли?

— Когато му дойде времето.

Фийлд се подвоуми и попита:

— Лу ще спази ли обещанието си?

— Не знам.

Младият мъж му подаде ръка, но Чен махна в знак, че това не е последната им среща. Фийлд се качи.

Наташа спеше свита на кълбо и облегнала глава на едната си ръка. Косата й бе разпиляна по белия чаршаф.

Събуди се и се надигна, погледна го с премрежени очи:

— Ричард?

Той седна до нея.

— Трябва да бягаш — промълви сънливо тя. — Скоро ще дойдат да ме откарат.

— Всичко ще се оправи, Наташа.

— Не, трябва…

— Наташа. — Той стисна ръцете й. — Всичко ще се нареди. Имай ми доверие.

Тя се изправи на колене и се втренчи в празното легло между тях.

— Алексей спи в другата стая. Аз…

Хвърли се в обятията му и обгърна врата му с ръце.

— Споразумяхме се — каза Фийлд. — Аз трябва да замина сега, а вие с Алексей ще тръгнете след две седмици. Ще ви посрещна във Венеция. — Той повдигна брадичката й. — Тримата ще се съберем във Венеция.

В очите й за миг проблесна надежда, но тя наведе глава.

— Свободна си, Наташа. Двамата сте свободни.

— Не мога да те изпратя на пристанището.

— Разбирам.

Той понечи отново да я прегърне, но тя го спря.

— Трябва да тръгваш.

Фийлд се изправи. Тя стана, приближи се и го прегърна, лицето й бе мокро от сълзи.

— Обичам те — прошепна той и я погали.

Наташа го пусна и се отдръпна.

— Сбогом, Ричард.

Изглеждаше убедена, че повече няма да го види.

Той очакваше отново да се обърне.

— Моля те, върви си, Ричард.

— Не мога.

— Трябва.

Фийлд слезе на долния етаж, Чен не беше там, а Катя седеше край кухненската маса. Той спря пред нея.

— Всичко ще се оправи, Катя.

Когато излезе обаче, Фийлд се почувства като удавник. Щом прецени, че се е отдалечил достатъчно, за да могат да го видят от горния етаж, той спря и се обърна.

На прозореца нямаше никого.

Пристанището бе много оживено. Носачи сновяха по дървените стълбички на корабите, над тях няколко крана товареха големи сандъци на парахода „Мартинес“. Внезапно изсвирване на сирена сепна Фийлд. Един носач се наведе, за да вземе чантата му.