Том Брадби - Господарят на дъжда

Тя коленичи пред него.

— Аз не съм лош човек, нали, Ричард?

Той не знаеше какво да отговори.

— Моля те!

В очите й се четеше молба. Сложи глава в скута му като дете. След няколко секунди Фийлд вдигна ръка и нежно я погали.

Прозорецът на спалнята беше отворен и Фийлд още чуваше оркестъра от „Бънд“, но градината бе странно притихнала, обградена от всички страни от високите сгради, никнещи като гъби през годините на икономически възход след края на войната. Лек бриз поклащаше завесите.

Фийлд усети, че Пенелъпи го наблюдава от вратата.

— Готов ли си?

— Да.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ще ме извиниш, че няма да те изпратя до вратата.

— Няма проблем.

— Късмет, Ричард.

Фийлд прекоси стаята, стъпките му отекнаха силно по дъските, когато минаваше покрай металното легло. Не се стърпя и хвърли поглед към ъгълчето, където предната вечер бе скрил страниците от дневника на Лу. Почуди се дали Пенелъпи го е чула и е разбрала какво става. Спря пред нея.

— Какво ще правиш сега?

— Имаш предвид къде ще отида ли? — Тя вече се беше успокоила. — Ще остана, Ричард. За разлика от теб нямам къде другаде да отида. А може би по-скоро нямам причина да ходя другаде. — Докосна го по рамото. — Късмет.

Фийлд се наведе и я целуна, а тя го прегърна. После го пусна и се отдръпна.

Той излезе в коридора. Спря на стълбите и погледна назад. Пенелъпи се усмихваше леко.

— Мислиш ли, че ще ми дадат онова, което искам? — попита я.

— Не знам, но трябва да опиташ.

Фийлд се обърна и сложи крак върху първото стъпало.

— Ричард?

Той спря. Усещаше, че тя полага големи усилия да не заплаче.

— Все пак той беше добър човек. В него винаги е живяла частица от старото му „аз“. Просто ставаше все по-малка и по-малка.

Отново заплака и той понечи да се върне.

Пенелъпи вдигна ръка:

— Не. Моля те. — Изтри очите си. — Само ми кажи, че не съм била съвсем заблудена.

Фийлд си спомни дупките в корема на Лена Орлова, ужасеното лице на Алексей и снимките на обезобразения труп на Наталия, които му бе показал Марецки. Представи си подутите устни на Наташа и онова, което едва не я беше сполетяло. Отново погледна дребния женски силует в полумрака.

— Не си била съвсем заблудена, Пенелъпи.

Заслиза по стълбите.

— Късмет — повтори тя.

Засвириха националния химн и тълпата заликува. Морето от хора бе оцветено в червено, бяло и синьо. Пред консулството се бяха събрали хиляди. Фийлд се измести встрани за по-добра видимост. Не вярваше някой да го е проследил от дома на Пенелъпи, но тълпата бе толкова многобройна, че всеки можеше да го наблюдава незабелязано.

Сержантът на почетната гвардия изкрещя от коня си:

— Да живее нашият крал и император.

Тълпата изгърмя:

— Хип, хип, ураааа !

Фийлд помогна на един човек, който се опитваше да качи синчето си на конче, и вдигна едно знаме, паднало на земята.

Най-близкият военен корпус бяха сикхите, с бели униформи и блестящи на обедното слънце токи и щикове.

Една дебелана на средна възраст с малко знаменце, закрепено върху шапката, се обърна към Фийлд с просълзени очи:

— Вижте само морячетата. Прекрасни са.

Тълпата запя националния химн. Фийлд погледна моряците, които стояха изпънати като струни, напомняйки с блясъка си на всеки жител на този град за мощта и богатството на Британската империя.

Младият мъж опипа револвера в джоба си. Група пияни младежи се блъскаха да излязат напред, като се опитваха да заглушат гласовете на всички наоколо с гръмкото си, фалшиво пеене.

Фийлд се запромъква напред, приближи се до една възрастна двойка. Двамата възбудено разговаряха на немски, жената носеше старомодна широкопола синя шапка. Напомняха му за семейство Шмид, но явно бяха по-заможни. Фийлд им се извини и се промъкна покрай тях, като опипа револвера си.

Отпред тълпата бе по-гъста, съставена главно от родители, които се опитваха да осигурят на децата си по-добра гледка към „Бънд“. Бялото ограничително въже бе на десетина метра от строя на сикхите и на стотина от вратата на консулството.

Проехтя топовен гърмеж и музиката спря. Започна обедният салют.

Сикхите стояха мирно, с опрени на земята приклади и щикове на нивото на ушите, по лицата им се виждаха капчици пот.

Сержантът отново изкрещя и те вдигнаха оръжията си, завъртяха тюрбаните си върху щиковете и закрещяха:

— Сат сри акал!

Фийлд разбута тълпата. Едва не събори две момченца, клекнали до ограничителното въже.