Том Брадби - Господарят на дъжда

Отдолу се чуха още крясъци. Фийлд извади револвера от колана си, отвори очи и се затича. Скочи, мярна за миг уличката отдолу, приземи се на другия покрив и се претърколи през здравото си рамо, за да предпази оръжието си и да не изкрещи от болка.

Изправи се, по ризата му бяха полепнали камъчета. От сградата зад него се чуха още изстрели, отново последва тракане на автомат.

В другия край на покрива имаше издигната платформа с ръждясала желязна стълба. Фийлд се качи. Куличката на Клуба по езда още се виждаше от едната му страна.

Той прескочи още няколко кабела и отиде до ръба.

Следващата сграда беше по-висока и не можеше да се прехвърли на покрива й. Под неговото ниво обаче имаше тесен корниз, обикалящ два комина. Бе широк не повече от петдесет сантиметра. Беше почти невъзможно да се приземи на него, но нямаше друг избор.

Втренчи се към пролуката между двата комина. По края на перваза имаше издигнат ръб, не по-висок от една тухла, но достатъчен, за да се хване.

Фийлд застана на самия край на покрива, приклекна, но се поколеба. Стомахът му се сви както веднъж, преди да скочи в басейн от висок трамплин.

Разстоянието бе твърде голямо.

Той се огледа. На отсрещната сграда имаше отворен прозорец, дантелената му завеса трептеше леко от вятъра. Уличката отдолу бе задънена от едната страна и имаше изход към „Фучоу“. Между двете постройки бяха опънати простори с пъстро пране. Вече не се чуваха изстрели.

Фийлд стисна клепачи, после ги отвори и скочи.

Уцели перваза с тялото си, заби пръсти в чакъла, но се хлъзна назад. В последния момент се хвана за парапета. Краката му увиснаха; закрепи се с едната си ръка и рамото на ръба на покрива.

Постепенно се повдигна, но пак се подхлъзна, раненото рамо силно го болеше.

Стараеше се да не гледа надолу.

Отново успя да се повдигне, дращейки чакъла с нокти и стържейки с крака по стената. Подметката му се спря на лека грапавина. Опита се да я използва за опора, но мазилката поддаде и той отново увисна, този път на двете си ръце.

Затвори очи и се набра, искаше с волята си да даде сили на ръцете си.

Раната го болеше нетърпимо. Задъхваше се, стараеше се да опира крака на стената, за да не натоварва ръцете си.

Прехвърли здравата си ръка зад перваза и отново потърси опора за краката. С върха на обувката си намери друга грапавина, но този път пренесе по-малко тежест върху нея, бавно се надигна, докато прехвърли първо лактите, после раменете и накрая тялото си.

Фийлд прехвърли краката си и се просна по гръб на перваза.

Изправи се. Изчака, докато възвърне равновесието си, и се качи по комина на покрива. Горе имаше капак, но преди да го отвори, Фийлд надникна от всички страни на покрива, за да се ориентира. Тази сграда се намираше непосредствено срещу Клуба по езда и полицейските автомобили още чакаха на улицата. Група униформени стояха пред „Щастливи времена“, но от другата страна на сградата не се виждаше никого.

Фийлд се върна при капака, отмести го и надникна през дупката. Чу бебешки плач, но не видя никого. Изчака няколко минути, после се спусна по металната стълба, закрепена на стената. Плачът на детето кънтеше в спираловидното стълбище.

Той слезе на каменната площадка и отново се ослуша. Някаква жена се опитваше да успокои детето, но то се разплака още по-силно.

Фийлд се долепи до стената; стискаше револвера със здравата си ръка и се взираше в полумрака. Видя една китайка, която люлееше бебето и го галеше по челото. Той вдигна револвера и се приближи.

Детето утихна. Жената забеляза Фийлд, но остана неподвижно, втренчена в него. Той видя нещо в погледа й, може би съчувствие; после си даде сметка, че е предупреждение.

— Не мърдай, Фийлд. Свали оръжието.

Прокопиев се появи от полумрака, дулото на револвера му сочеше право в челото на Фийлд.

— Свали оръжието.

Изражението на руснака бе сурово и хладно. Фийлд си представяше, че точно така гледа момичетата, които биеше в стаята си в общежитието.

— Дай револвера.

Фийлд бавно отпусна ръка и за миг обмисли възможността да побегне.

Прокопиев поклати глава:

— Застрелян в гърба при опит за бягство, нелеп начин да умреш.

— Не се опитвам да бягам.

— Засега — усмихна се руснакът.

— Сигурно имаш опит в тези убийства.

Прокопиев кимна:

— Да. Още ли вярваш, че един полицай може да остане идеалист в този град?

— Някой трябва да опита.

— Е, сега имаш възможност. — Прокопиев кимна към стълбището. — Тук съм само аз.