Том Брадби - Господарят на дъжда

— По-бавно — извика Чен.

— За бога!

— Внимателно.

Пред тях беше спрял трамвай и няколко души чакаха, за да се качат. Фийлд понечи да изпревари, но Чен го спря:

— Чакай.

Фийлд беше готов да избухне, но след малко китаецът махна с ръка:

— Карай.

Чен погледна назад. Фийлд шофираше машинално, всичко наоколо му изглеждаше нереално. Когато приближиха хиподрума, един жълт шевролет привлече погледа му.

— Намали скоростта — нареди Чен. — Спри преди „Щастливи времена“.

Той спря неколкостотин метра преди кооперацията зад стар форд, от който слизаше младо семейство; майката се опитваше да спре децата си да не изскочат на улицата. Хората на Лу стояха пред сградата. Григориев пушеше.

Фийлд извади револвера изпод седалката и го пъхна в кобура си.

— Чакай тук, Алексей. Не излизай от колата.

Слезе и тръгна след Чен. Отново погледна сградата, но хората на Лу не бяха помръднали.

Китаецът го заведе от задната страна на кооперацията. Черната метална врата на товарния вход беше зад голям контейнер, преливащ от боклук. Чен извади револвера си и му даде знак да отвори вратата. Влязоха.

Слязоха в мазето и Фийлд опипа стената за ключа на лампата.

В основата на стълбите имаше няколко кофи, купчина четки за боядисване и метла. Чуваше се тихото тракане на бойлер. Фийлд вдигна револвера си, металната ръкохватка бе хлъзгава от потта му.

Чен му даде знак с ръка и наклони главата си на една страна.

Намериха помощното стълбище и предпазливо се качиха в главното фоайе. Когато отвориха вратата, Фийлд видя Григориев навън. Стоеше с гръб към тях. Двамата с Чен безшумно прекосиха фоайето, без да изпускат от поглед руснака. В портиерната нямаше никого.

Стигнаха до стълбището. Втурнаха се нагоре и когато наближиха последния етаж, Фийлд чу писъците на Наташа.

Фийлд ритна с всички сили вратата малко под дръжката.

— Наташа!

Продължи да рита, докато вратата не поддаде.

— Наташа!

Вътре настъпи тишина.

Вратата се разби с трясък като от изстрел. Той нахълта с вдигнат револвер, Чен го последва. Завесите бяха спуснати, Фийлд примигна, за да свикне с полумрака.

В апартамента цареше тишина.

През притворената врата на спалнята се виждаше трептящото сияние на свещ и Фийлд бавно се приближи.

Първо видя ръцете й, заключени с белезници над главата. Беше почти гола. Джефри бе коленичил до нея, допрял нож до гърлото й.

— Не мърдай, Ричард.

Фийлд влезе.

— Не мърдай!

Гласът на вуйчо му трепереше от едва сдържан гняв.

Фийлд спря. Бавно вдигна ръце и се втренчи в ужасените очи на Наташа.

— Остави револвера.

Фийлд пристъпи към тях.

— И двамата хвърлете оръжието.

Фийлд се наведе и остави револвера до леглото. Чен плъзна своя по пода.

Пулсът кънтеше в ушите на Фийлд. Той направи още една крачка напред.

Джефри мълчаливо вдигна ножа от гърлото на Наташа и бързо поряза дясната й гърда. Младата жена се сгърчи и изстена приглушено. Струйка кръв потече по кожата й и върху смъкнатата й камизола се появи червено петно. Тя затвори очи и тихо заплака със стиснати устни.

Джефри отново допря острието до гърлото й.

— Тя вече е мъртва, Ричард.

— Приемах те като баща. Ти беше моят герой.

— Вече няма герои, Ричард. Не си ли извади поука от самоубийството на баща си?

— Той беше в безизходица.

— Точно заради прехвалената му почтеност не го взеха на фронта.

— Искаше да отиде, но са го обявили за негоден.

— Така ли ти каза?

Той не отговори.

— Толкова приличаш на баща си, че сега сякаш виждам него. Същите наивни морални разбирания, които искате да наложите на целия свят.

— Израснал съм с разказите за саможертвата ти. Твоят пример ме научи, че има каузи, за които си струва да се бориш.

Фийлд отчаяно търсеше искрица човечност в очите на вуйчо си, но виждаше само бремето на годините.

— Вече за нищо не си струва да се бориш. Отвори си очите, Ричард. Огледай се…

Фийлд пристъпи още една крачка напред и Джефри отново поряза гърдите на Наташа. Тя застена, сгърчи се и от очите й потекоха сълзи. Този път Джефри дори не я погледна.

Младият мъж също се опитваше да не я гледа.

— Заради нещо, което си преживял във войната, ли го правиш?

Вуйчо му застина.

— Знаеш ли колко души влязохме в делвилския лес през онзи ден?

— Да, знам.

— Знаеш ли колко се върнаха живи?

— Разбирам.

— Не, не разбираш. Не можеш да разбереш. През онзи ден никой не оцеля. Всички се върнахме мъртви.