Том Брадби - Господарят на дъжда

Канеше се да побегне, когато забеляза мъж с бяла шапка на отсрещния тротоар. Този беше нов. Една европейка, която разхождаше кучето си, го изгледа учудено. Беше се стреснала от внезапната му поява и навярно усети смущението му. Фийлд изтупа сакото си и тръгна. Мъжът с бялата шапка го последва. Фийлд се обърна след малко и видя другите двама, които бързо излизаха иззад ъгъла покрай гробището. Третият се прехвърли през стената.

Фийлд изчака един черен буик да мине по улицата и пресече. Преследвачите му бяха четирима или петима, ако не и повече.

Във фоайето на полицейското управление чакаха група униформени китайци, автоматите им бяха подпрени на стената. Фийлд се качи в Специалния отдел.

Грейнджър се виждаше през матовото стъкло на вратата си. Стоеше прав и с телефонна слушалка в ръка, полускрит в облаци дим. Прокопиев беше при бюрото си със свалени тиранти. Бе опрял краката си на едната стена на кабинката си, главата — на другата. Четеше вестник и държеше син молив, с който цензурираше. Вдигна глава и изпитателно изгледа Фийлд.

Ян стоеше права зад бюрото си. Подаде му бележка. Сърцето на Фийлд затуптя възбудено, докато не я прочете: „Пенелъпи те търси“. Беше отпреди десет минути.

— Ричард?

Фийлд вдигна очи. Грейнджър стоеше на вратата си.

— Ела за минутка.

Младият мъж сгъна бележката и я пъхна в джоба си. Забеляза, че Ян избягва погледа му. Затвори остъклената врата след себе си и спусна щорите.

— След малко ще се качим — каза Грейнджър и седна зад бюрото си.

— Къде ще се качим?

— Не те обвинявам, Ричард, но очаквах сам да се досетиш.

Фийлд се намръщи.

— Тук не можем да действаме на своя глава. Напълно сме зависими от Съвета и безпочвените обвинения срещу човек от ранга на Чарлс Люис… След малко ще се качим. Изчакай ме, ще дойда да те взема. — Махна към бюрото на Фийлд. — Нали все пак ще дойдеш довечера?

— На вечеря ли? Да, предполагам.

— Добре ли си, Ричард?

— Да, добре съм.

— Изглеждаш разтревожен.

— Не… добре съм.

— Трябва да поговорим за онази добавка към заплатата.

Настъпи мълчание. Грейнджър вдигна поглед към дима, носещ се като облак над главите им.

— Следобед съм на заседание на бюджетната комисия. Какво мислиш за двеста на месец?

Фийлд понечи да каже, че вече е получил двеста долара, но си даде сметка, че предложението на Грейнджър е нещо съвсем различно.

— Много щедро.

— Ще бъдат превеждани направо на сметката ти заедно със заплатата.

— Да очаквам първата сума следващия месец, така ли?

— Да. Честно да си кажа, точно в момента не съм в особено настроение да те награждавам, но трябва да поставя въпроса пред комисията и обещах да го обсъдим, така че — ето. Не изглеждаш много доволен.

— Не… искам да кажа, напротив.

— Всички служители в този отдел получават такова допълнение и то се повишава с израстването в службата. То е нещо като застраховка.

— Застраховка ли?

— Живеем в скъп град и искам подчинените ми да не се поддават на изкушения.

— Ясно.

— Не очаквам никакви особени усилия от твоя страна. Изпълнението се налага от специфичните изисквания на работата ни. Надявам се, че го оценяваш, Ричард. Повечето от останалите са доволни. Прокарването на решението в бюджетната комисия е дяволски трудно.

— Значи първото плащане тепърва предстои?

— Ричард, добре ли си?

— Да, разбира се.

Началникът се изправи.

— Люис също е поканен довечера, затова се сдържай. Не се поддавай на глупостите, които се опитва да ти внуши Маклауд. Люис е чист.

— Един достоен гражданин.

Грейнджър го изгледа укорително.

Фийлд отвори вратата. Вече се чудеше кой друг се е добрал до номера на банковата му сметка.

— След малко ще дойда да те взема.

Детективът безшумно затвори вратата и слезе в Криминалния отдел. Капризи го посрещна, хвана го за ръката и го изведе на стълбището.

— Маклауд е бесен, че не сме го предупредили, но каза, че нямаме време и ще ни подкрепи, за да няма други убийства. Струва ми се, че разговаря с други членове на Съвета. След малко трябва да се качим при комисаря.

— Знам.

— Мисля, че заседанието е свикано от Грейнджър.

— Не мога да я открия.

— Всичко ще се оправи, Фийлд.

— Мислиш ли, че са я…

— Мисля, че се крие от теб. Тази жена не е глупава.

Фийлд беше отчаян.

— Фийлд…

— Тази сутрин ме следиха… струва ми се, че още от снощи.

— Мен също.

— Опитах се да им се изплъзна, но бяха цяла банда, четирима или петима.