Том Брадби - Господарят на дъжда

— Значи Наталия също е била от момичетата на Лу.

— Да, така мисля. — Беше пропуснал да попита Наташа.

— Защо Медведева не е взела племенника си?

— Не знам. Сестрата от сиропиталището каза, че хората на Лу й завели момчето.

— Отвлякъл е детето, за да контролира Наташа.

Фийлд се замисли за последния си разговор с нея.

— Тя може ли да ни помогне да го намерим?

— Наташа изчезна. Подозирах, че е отишла при Лу или е била отвлечена от него. Търсих я в апартамента й, у приятели… Къде може да се скрие жена като нея в този град?

— Нещо ми подсказва, Дики, че скоро ще се появи, много скоро.

Фийлд отиде в „Маджестик“ пеша. Качи се на горния етаж, огледа сцената и дансинга. Беше рано и нямаше почти никого.

Отиде при кабинета на госпожа Орлова и почука. Чу резкия й глас и влезе. Тя седеше зад бюрото си, сякаш не беше помръднала от предишното му посещение.

Отблизо изглеждаше по-стара, по-уморена и по-съсипана, отколкото му се беше сторила първия път. Гледаше отегчено и мрачно, погледът й бе премрежен. Той се зачуди дали това не е отражение на собственото му отчаяние.

— Търся Наташа Медведева.

Госпожа Орлова поклати глава.

— Ще се появи ли по-късно?

— Не съм я виждала от снощи — отвърна незаинтересовано тя.

— Имате ли представа къде може да е?

— Знаете къде живее.

— Няма я.

— Не знам къде може да е отишла.

— Познавате ли нейни приятели в града?

Тя сдържано поклати глава.

— Наталия Симоновна танцувала ли е при вас?

Тя отново поклати глава.

— Наталия Медведева?

Орлова се намръщи.

— Ирина Игнатиева?

— Не познавам такива жени.

— Благодаря.

Фийлд тръгна към вратата.

— Искате ли да й предам нещо?

— Не.

— Да й кажа ли, че сте я търсили?

— Не, само… Не.

Той изтича навън, гневът му ставаше неудържим.

На улица „Крейн“ му отвори Пенелъпи.

— Войнико. — Тя се отдръпна, като леко се олюляваше. — Колко мило.

Хвана го под ръка и го заведе в салона. Накара го да седне на дългия диван пред един гардероб. Фийлд се почувства неловко, стаята му се струваше пуста и бездушна.

— Джефри е на заседание, но можеш да се отпуснеш. Изглеждаш уморен.

Фийлд бе дошъл за Джефри и остана разочарован, че не го намери, или поне така се залъгваше.

В стаята влезе прислужник с две празни чаши върху сребърен поднос.

— Това е достатъчно — каза Пенелъпи и взе бутилка уиски от минибарчето.

Носеше сребриста рокля с дълбоко деколте и дълъг перлен гердан. Явно се канеше да излиза.

Подаде едната чаша на Фийлд и се отпусна до него на дивана.

— Наздраве.

Чукнаха се и тя изпи чашата си до дъно. Той последва примера й. Силният алкохол опари гърлото му и той леко изстена, после отпусна назад глава.

— Героите са уморени — отбеляза Пенелъпи.

Коленичи пред него и започна да развързва обувките му.

— Не, аз…

— Хайде, не бъди глупав, отпусни се. Нали затова си дошъл? За да потърсиш утеха при най-близките си.

Тя събу обувките му, после чорапите, като погъделичка едното му стъпало. Напълни отново чашата му и му я подаде.

— Такъв си е Джефри, все го няма.

Той взе чашата, погледна я и пак я изпи до дъно. Пенелъпи не остана по-назад, после вдигна празната си чаша:

— Да пием за утехата на близките.

Тя остави чашата си и отиде зад него. Умело започна да разтрива врата и гърба му.

— Тъжен си. Какво е станало, Ричард? Да не би момичето ти да те е изоставило?

Той не отговори. Вместо това попита:

— Познаваш ли добре Чарлс Люис?

— Чарли ли?

— Да.

— Как да не го познавам?

— Мислиш ли, че е най-влиятелният човек в Шанхай?

Пенелъпи наклони главата си на една страна и леко се намръщи:

— Предполагам, че е така. Не се бях замисляла.

Въпросите вече се прескачаха в съзнанието му. Той затвори очи, за да събере мислите си.

— Знаеш ли кой уби рускинята? — попита Пенелъпи.

— Имам подозрения.

— Кажи ми. Кой?

Фийлд не отговори. Не му се мислеше за това, а знаеше, че тя го пита само за да поддържа разговора.

Пенелъпи взе чашата му и я напълни. Погали го по бузата.

— Горе главата, войнико. — Наля и на себе си, застана пред него и двамата пресушиха чашите си. — Ооох… колко съм пияна. Джефри мрази, когато пия уиски.

Наведе се и Фийлд усети топлия й дъх до ухото си.

— Отпусни се, Ричард, забрави тревогите. Тя ли те нарани? Онази руска принцеса те предаде, нали? Винаги го правят, да знаеш. — Допря чашата до устните му. — Пий, Ричард.