Том Брадби - Господарят на дъжда

— Затова подозираш мен, така ли?

— Вече не.

— Но тогава ме заподозря.

Фийлд замълча за момент, после кимна:

— Ти си ми приятел, единственият, който имам тук. Извинявай.

Последва неловко мълчание. Капризи го хвана за ръката и силно я разтърси.

— Няма нищо. Няма нищо, Фийлд. Да забравим, става ли?

Фийлд изпита облекчение.

— Добре, да забравим.

Прегърнаха се силно, после се разделиха смутени от този скован приятелски жест.

— Знаеш ли…

Капризи замълча. Покрай тях мина мъж, който буташе количка с тор. Вонята беше задушаваща. Американецът не довърши мисълта си.

— Какво ще стане с тях? — попита Фийлд.

— С кого?

— С това семейство.

— Има ли значение?

— За теб сигурно има.

— Да, но има ли значение? Аз нищо не мога да променя, нали? Има хиляди като тях. Родителите са обречени, а децата ще бъдат продадени, ще умрат от глад или ако имат късмет, ще бъдат дадени в сиропиталище.

— Ако имат късмет… — Фийлд замълча за миг. — Лу твърди, че може да уреди осиновяване на някои от децата в сиропиталището „Сестри на милосърдието“, и периодично отвежда по някое от тях…

— И?

— Сигурно наистина им намира семейства, които да ги приютят, нали? Не е възможно просто… да се отървава от тях.

— Фийлд, този град се управлява от големи богаташи и целта е натрупване на големи пари. Когато им изнася, твърдят, че сме част от Империята, и ако си американец или англичанин, всичко е наред, но за останалите… Огледай се. Мислиш ли, че им пука какво причинява Лу на сънародниците си? Мислиш ли, че чичо ти или французите се интересуват колко момченца Лу отвлича, изнасилва и захвърля мъртви в каналите? Смяташ ли, че мисълта за деянията му ги кара дори за миг да се стъписат? Какво според теб щеше да се случи с десет пъти повече деца, ако Лу не финансираше сиропиталищата? Сам виждаш как хората измират по улиците. Какво мислиш, че се случва със сирачетата?

Американецът бе прегракнал от възбуда. Той се качи в рикшата.

— Капризи.

— Всичко е наред, Фийлд.

— Не, не е.

Капризи вдигна ръка, за да спре водача на рикшата, и попита:

— Добре, кой тогава се е обадил на Лу?

Младият мъж нямаше представа.

— С Маклауд си тръгнахме заедно. Бяхме последни. Аз изгасих лампите.

Фийлд смяташе да го попита кого подозира, но той добави:

— Има ли преки улики, които да свързват Люис с убийствата?

— Само записките на Лена. Фактът, че доставките са от фабриката. — Фийлд замълча, после добави: — И онова, което видях в „Деланси“.

— Ами момчето? Допускаме, че може да разпознае Люис, нали?

— Намерих в кое сиропиталище е закарано, но са го преместили и игуменката не иска да чуе за разпит.

Капризи изтупа панталоните си.

— Защо не говорим направо с Люис? Да му кажем, че имаме свидетел, който го е видял да влиза у Наталия Симоновна в нощта на убийството. Да видим как ще реагира.

— У Наталия ли?

— У тях или у Ирина. Сигурно не очаква да го разпитваме за тях. Знае, че не можем да го свържем с убийството на Лена Орлова, но за другите няма да е толкова сигурен.

— Ами Маклауд?

Капризи стисна зъби.

— Ще каже, че не сме го предупредили. Както ти сам каза, нямаме много време.

— Нали трябваше да внимаваме.

— Ако искаш, можем да изчакаме следващото убийство. Ако го поставим натясно обаче, сигурно ще го накараме да внимава. Ако знае, че го подозираме, ще се въздържа.

— Ами „Деланси“?

— Какво „Деланси“?

— Може би трябва да се поинтересуваме по какво си пада Люис.

Капризи се замисли, после се съгласи:

— Да.

Публичният дом беше затворен. Те позвъниха, но никой не се показа, затова заобиколиха в задната уличка под огромен метален резервоар за вода.

Нахълтаха през задния вход и китайката, седяща до разхвърляното бюро в помещението, понечи да запищи. Вратата към сцената бе отворена и миризмата на алкохол и цигарен дим беше натрапчива дори тук. На ръба на сцената седяха две момичета и нервно погледнаха посетителите. Фийлд тъкмо смяташе да попита къде е директорът, когато зад тях се появи дребен китаец. Имаше мазна черна коса и бледа кожа със следи от шарка. Носеше скъп тъмен костюм на фини райета и скъпи обувки.

— Мога ли да ви помогна? — попита пискливо.

Капризи го изгледа с погнуса.

— Аз съм детектив Капризи, а това е детектив Фийлд от Специалния отдел.

На лицето на дребосъка се изписа ужас, изглеждаше по-уплашен и от секретарката.

— Чарлс Люис е ваш клиент.