Том Брадби - Господарят на дъжда

Капризи кимна на китаеца, който го беше докарал, слезе по стълбите и се качи в рикшата.

Фийлд изчака няколко минути и го последва пеша. От време на време се налагаше да тича, за да не изгуби рикшата от поглед. Влязоха в китайския град и улиците станаха по-тесни. В гъстата тълпа бе невъзможно да се движат бързо. Завиха няколко пъти и младият мъж скоро изгуби чувство за ориентация.

Рикшата спря на едно кръстовище и Фийлд бързо се скри в близкия вход. Капризи слезе и даде на водача на рикшата някаква банкнота. Фийлд стоеше приведен, от дворчета на малката къща зад него се чуваше детски плач. Майката се опитваше да успокои бебето си.

Американецът продължи пеша и за петдесетина метра двамата бяха единствените хора на улицата. След това Капризи излезе на по-оживена улица.

Фийлд се блъсна в някаква жена, която караше няколко прасета, и когато вдигна глава, американецът беше изчезнал.

Фийлд спря и свърна в една пряка.

Уличката беше тясна и прашна и само в далечината се чуваха гласове. Слънчевите лъчи не проникваха между къщите. Той чу звън на велосипед. Някой изскочи от близкия вход и го повали. Когато Фийлд се изправи, нападателят го притисна до стената и насочи револвер в лицето му.

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска Капризи.

Младият мъж изчака да нормализира дишането си, преди да отговори:

— Следя те.

— Защо?

— Видях те да влизаш у Лу.

Американецът отпусна леко пръсти, но не свали револвера.

— Имаш късмет, че не те убих.

— Значи и ти си се продал като всички останали.

Американецът отново вдигна револвера и го насочи към лицето му.

— До гуша ми дойде британци да ме поучават.

Изведнъж изражението му се промени. Той свали револвера, прибра го в кобура си и добави:

— Добре. Щом си толкова любопитен, ще ти покажа.

Тръгна толкова бързо, че Фийлд трябваше да подтичва, за да не изостане. Завиха по друга тясна, тъмна и смрадлива уличка. Край открита помийна яма играеха деца. Двамата полицаи свиха в един вход. На Фийлд му бяха нужни няколко секунди, за да свикне с полумрака. Чу дрезгава кашлица и последва Капризи зад близкия ъгъл. Американецът стоеше пред млада китайка и я държеше за ръцете. Клекна и извади нещо от торбата си — хляб и метална манерка с чиста вода. Обърна се към Фийлд:

— Това е… една приятелка.

Фийлд клекна и се усмихна на младата жена. Ако не бяха дрипите и калта по лицето й, сигурно можеше да мине за красива. Зад нея стояха три деца. Гледаха го с тъжни очи. Имаше две момиченца, едното на не повече от седем, другото на четири или пет годинки. Най-малкото беше момченце — две-тригодишно. Зад тях върху тънък сламеник лежеше гол до кръста мъж. За възглавница му служеха купчина парцали. Закашля се и цялото му тяло се разтресе.

Капризи бързо заговори на китайски.

Фийлд огледа стаята. Петимата имаха само едно ъгълче. В помещението живееха още шест-седем семейства, всяко от които заемаше само няколко квадратни метра. Всички гледаха Капризи и жената, макар че повечето се правеха, че се занимават с друго.

Американецът извади още нещо от торбата си — шишенце, навярно съдържащо някакво лекарство, и няколко банкноти. Сложи ги в ръката на жената и тя ги стисна.

Капризи се изправи. Докосна главите на трите деца, сякаш ги благославяше, и излезе. Изглеждаше разстроен и ядосан.

Американецът спря едва когато стигнаха до рикшата.

— Видя ли сега?

Фийлд не знаеше какво да отговори.

— Виждаш ли какъв шибан град сме построили? Толкова сме горди с постигнатото.

— Щеше ли да е по-добре, ако ни нямаше?

— Не се крий зад тези илюзии за по-малкото зло. Така поне сами щяха да управляват съдбите си. — Капризи въздъхна. — Тя просеше пред жилището ми… с децата. Изглеждаше по-зле отколкото сега. Съпругът й е наркоман и е откраднал опиум от хората на Лу. Ако го хванат, ще го екзекутират. Близките му вероятно също, за назидание.

— Значи отиде при Лу…

— Да му предложа малка сделка. Исках да му платя откраднатото.

— Той обаче отказа?

Капризи кимна.

Фийлд погледна колегата си и съжали, че се е отнесъл така с него.

— Извинявай.

— След всичко, което си говорихме, ти пак се усъмни в мен.

— Съжалявам.

— Защо?

Младият мъж скръсти виновно ръце.

— Видях Грейнджър да говори по телефона и изведнъж ми хрумна, че някой е предупредил Лу, преди да отидем във фабриката. Реших, че ако е бил Грейнджър, в централата би трябвало да е документирано.

— И какво?

— Обаждането е направено от твоя телефон.