Том Брадби - Господарят на дъжда

— Чай, господин Фийлд?

— Благодаря. С мляко и без захар, моля.

Сестра Маргарет кимна към един стол и излезе, за да поръча чая. Фийлд отново се загледа към игрището. Видя само едно европейче, но то беше русокосо, по-голямо от Алексей, доколкото можеше да съди по снимката, и не приличаше на Наталия или на Наташа.

Сестра Маргарет отново се появи толкова безшумно, че отначало Фийлд не я усети. Седна зад бюрото си под икона на Дева Мария с Младенеца. Премести купчина документи.

— С какво мога да ви помогна, господин Фийлд?

— Отдавна ли работите тук, сестро?

— Да, от доста години.

— Шотландия е далече.

— Да, родината винаги е далече, ако си я напуснал.

— Аз съм от Йоркшир.

— Значи пътуването ви дотук е било по-кратко.

Тя не изглеждаше склонна да си губи времето с общи приказки.

— Вие сте… Господин Лу Хуан е един от дарителите ви.

На лицето й се изписа лека тревога и тя едва чуто въздъхна.

— Да, той е най-щедрият ни благодетел.

— Не се съмнявам.

Сестра Маргарет се размърда смутено и дрехата й прошумоля.

— Знам какво се говори, господин Фийлд, но когато живее от подаяния, човек не може да избира.

— Разбира се.

Сестра Маргарет го изгледа подозрително. Сключи ръце в скута си.

По-младата монахиня донесе поднос с чая, остави една чаша пред Фийлд и се усмихна срамежливо.

— Благодаря, Джейн — изрече рязко старицата.

Фийлд изчака младата жена да излезе и продължи:

— Разбрах, че Лу… господин Хуан ще идва на посещение.

— Благодарни сме му, че ни отделя от скъпоценното си време.

— Не се съмнявам. Предполагам… така де, той също е бил сирак, така че сигурно държи за децата да се полагат грижи.

Сестра Маргарет го гледаше изпитателно. За момент изражението й се промени и Фийлд като че зърна следа от примирение, а може би от гузна съвест. Това го потисна. Надяваше се Марецки да греши и положението да не е чак толкова тежко, както бе предположил.

— Лу понякога намира осиновители за децата, нали?

— Да, понякога. В началото на годината бе така добър да устрои двама от питомците ни.

— Европейчета?

— Китайчета, струва ми се. Или със смесен произход.

Фийлд сведе очи. Искаше му се да се нахвърли върху нея с крясъци.

— Добре ли сте, господин Фийлд?

Той отпи глътка чай.

— Да, благодаря. Лу… господин Хуан ли избира децата?

Сестра Маргарет се подвоуми, сведе очи и отговори:

— Да.

Той тежко преглътна. Не знаеше каква част от истината е известна на монахинята, какво подозира и за какво се опитва да не мисли.

— Родителите доволни ли са? Искам да кажа, добре ли приемат децата?

— Тук полагаме големи усилия, господин Фийлд, но, разбира се, децата искат да имат истински дом. — Тя вдигна рамене. — Господин Хуан бе така добър да уреди осиновяването и момчетата бяха въодушевени.

Фийлд си представи две деца, радостно тичащи по коридора с надежда за по-добър живот. Представи си дебелите пръсти на Лу Хуан, както той имаше навик да стиска и отпуска десния си юмрук.

— Сега по-щастливи ли са?

— Предполагам, че да. Господин Хуан ни информира за напредъка им.

— Да, разбирам.

— Вие сте полицай, господин Фийлд, така че вероятно разбирате положението в този град.

— Да, струва ми се, че да.

— Без сиропиталището тези деца са осъдени на гибел. До едно. Без благодетеля ни не може да има сиропиталище.

В този момент Фийлд осъзна, че тя добре си дава сметка какъв договор е сключила с дявола, и започна да му се повдига.

— Алексей Симонов.

Веднага стана ясно, че сестра Маргарет познава момчето.

— Господин Хуан или някой от хората му са го довели тук и са ви помолили да го приютите, нали?

Тя не отговори.

— Майката…

— Ужасна трагедия.

— Разбира се.

Фийлд замълча.

Сестра Маргарет вдигна ръка и разпери пръсти.

— За една година ни докараха пет русначета.

— Пет?

— Самоубийството е смъртен грях.

— Да.

— Въпреки това трагедията е голяма.

— Разбира се.

Той бръкна в джоба си и извади снимката, която държеше в бюрото си. Изправи се и я подаде на сестра Маргарет.

— Така се е самоубила Наталия Симоновна, сестро.

Тя пребледня. След няколко минути му върна снимката.

— Може ли да говоря с момчето?

— И дума да не става.

— Само…

— Това е невъзможно — повтори тя. — Много е травмиран.

Фийлд погледна към момчетата, които играеха навън.

— Няма го там, господин Фийлд.

— Ако имаше… Ако се окаже, че детето има близки, тогава дали…